Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Вятърът донесе до слуха му звук от клаксон. Той излезе измежду руините и застана сред високата до колене, изпъстрена с жълти цветя трева. Розовият мерцедес бе паркиран в подножието на хълма, редом с неговата кола. Гюрукът бе спуснат и Мораг му махаше с ръка от купето.
Той започна да се спуска към нея, заобикаляйки мочурливите участъци на склона, където почвата жвакаше под краката му. Щом приближи, Дино изджафка приветствено от обичайното си място в скута на своята господарка.
– Какво правиш там горе, миличък? – поинтересува се тя.
– Вчера ми казахте, че това е домът на семейство Джилис.
– Точно така.
– И че с тях е живял Доналд Джон, вашият съученик.
– Правилно. Със стария Доналд Шеймъс и сестра му, Мери-Ан.
Фин кимна замислено.
– Само тримата ли са били?
– Не, Доналд Джон имаше и брат. – Мораг заслони с шепа лице от вятъра, мъчейки се да запали нова цигара. – Само един момент, да се сетя как му беше името... – Огънчето най-сетне хвана и тя изпусна дълга струя дим, който в същия миг бе отвян от устните ѝ. – Да, Питър, точно така. Доналд Питър. – Тя се засмя. Всички тук имат по две имена и първото е Доналд. Хората се различават по второто. Бедният Питър. Хубаво момче беше, но не съвсем с всичкия си, ако разбираш какво имам предвид.
И Фин разбра, че най-сетне е открил своите отговори. Откъде идва бащата на Маршели и чие е тялото, изкопано от мочурището край Сиадер.
Двайсет и девета глава
Над остров Луис се бе спуснало странно спокойствие, в пълен контраст с хаотичните мисли, бушуващи в съзнанието на Фин, докато шофираше по дългия път на север.
През цялото време бе спрял само веднъж, в участъка на Сторноуей, за да сподели с Джордж Гън своите открития. Сержантът го бе изслушал в мълчание, вперил поглед през прозореца над покривите на къщите, към замъка Люс на отсрещната страна на залива, където последните слънчеви лъчи прозираха сред дърветата, изпъстряйки склона на хълма с дълги розови ивици.
– Значи мъртвото момче е брат на бащата на Маршели – рече накрая.
– Да. Доналд Питър Джилис.
– Само дето никой от тях всъщност не се е казвал Джилис. Това е само фамилията на приемното им семейство.
Фин кимна утвърдително.
– И нямаме никаква представа откъде са дошли, нито какви са истинските им имена.
Фин продължи да прехвърля разговора в ума си, докато подминаваше мочурищата на Барвас и селата по западното крайбрежие. Сиадер, Галсън, Дел, Крос. Поредица от църкви, всяка от различна деноминация. Бели къщи, стари черни къщи, модерни вили, всичките притихнали в готовност за следващата безмилостна атака на стихиите.
Можеше само да предполага дали църквата пази някакви архиви за клетите хлапета, откъснати от своите домове и разселени по островите. Нямаше гаранция, че и светската администрация ще успее да помогне с нещо. Всичко се бе случило твърде отдавна, а и кой ли го е било грижа навремето за отхвърлените отломки от обществото – сираци и деца от разбити семейства, без никакви роднини, които да се застъпят за техните права? Обзе го чувство на срам, че подобни деяния са били извършвани толкова скоро, при това от собствените му сънародници.
Основният проблем с откриването на истинската самоличност на Доналд Джон Джилис и Доналд Питър Джилис идваше от факта, че никой не знаеше откъде са дошли. Те бяха слезли от ферибота в Лохбойсдейл като двама анонимни пасажери, с табелки на вратовете и изтрито минало. Кой можеше да възстанови това минало сега, когато единият брат бе мъртъв, а другият – изгубен в мъглата на деменцията? Какви свидетели бяха останали? Тези момчета бяха изгубени завинаги и по всяка вероятност нито той, нито полицията щяха някога да узнаят кой е убил Питър и защо.
Светлините на Нес вече проблясваха в сумрака пред него, като отражение на звездите, изплуващи в ясното спокойно небе. Вятърът, блъскал колата му по открития път от Уист насам, сега бе почти замрял. В огледалото за обратно виждане се забелязваха облаците, тъмнеещи на обичайното си сборище над планините на остров Харис, а на запад от тях гладкият като стъкло океан отразяваше последното сияние на умиращия ден.
Пред портата на Маршели бяха паркирани три коли – нейната астра, минито на Фионлах, и джипът на Доналд Мъри. Когато влезе и завари свещеника и Маршели седнали заедно на кухненската маса, в първия момент изпита неволно убождане на ревност. В крайна сметка не друг, а именно Доналд Мъри бе отнел нейната девственост навремето. Но всичко това бе в един друг живот, когато всеки от тях бе представлявал напълно различен човек.