Галерия на мъртвите [bg]

„Очевидно е знае как да изкуши един амбициозен репортер“ — помисли си Хънтър.

Оуен посегна към кафето, забравяйки, че чашата е празна.

— Мислиш ли, че мога да получа още едно? — попита той. — Помага ми.

— Може да се уреди — отговори детективът и леко обърна глава към еднопосочното огледало вляво от него. — Моля, продължавай.

— Ами, той ми каза да слушам и аз го направих. Започна, като каза: „Запиши този адрес.” Записах го. Беше адресът на Тимъти Дейвис. След това добави нещо от сорта: „Имаш два часа и половина да стигнеш дотам.”

Хънтър стоеше неподвижно, пъхнал ръце в джобовете си. Цялото му внимание беше приковано в разказа за събитията и психологичните реакции на Оуен Хендерсън. Не забеляза разширяване на зениците, нито зачервяване на кожата или промяна в ритъма на дишането му. Ако лъжеше, Оуен Хендерсън беше майстор.

— Каза ми, че когато отида на адреса, трябва да вляза в къщата — продължи репортерът. — Предната врата щяла да бъде отворена. Трябвало да сляза в мазето и там съм щял да намеря онова, което търся.

На вратата на стаята за разпити се почука.

— Да — извика Хънтър.

Полицаят, който стоеше отвън, отвори вратата и даде на Хънтър чаша кафе.

Робърт го сложи на металната маса.

— Благодаря — каза Хендерсън и взе чашата. — Много ми харесва бързото обслужване тук.

Хънтър не обърна внимание на шегата.

— Какво стана после? — попита.

Оуен наблюдава няколко секунди как парата от кафето танцува във въздуха.

— Това е горе-долу всичко — отговори той. — Мъжът по телефона ми напомни, че имам два часа и половина да стигна до адреса, който ми е дал, и после затвори.

— Попита ли го защо два часа и половина? Какво би станало, ако се забавиш?

— Опитах се, но той ми каза да не го прекъсвам. Ако съм искал историята, трябвало да изпълня инструкциите. Това беше.

Хънтър започна да крачи от единия край на стаята до другия.

— Какво те накара да му повярваш? — попита. — Не си ли помисли, че това е лъжливо обаждане? Защото, честно казано, кой би получил такова обаждане и би изпълнил инструкциите, особено когато трябва да отиде в друг град?

Хендерсън повдигна рамене.

— Аз съм репортер на свободна практика. По принцип не разчитам на анонимни обаждания, които да ме доведат до интересни истории. Нямаше какво да правя до края на деня. Имах две възможности за избор — да не обърна внимание на обаждането и да не правя нищо или да рискувам. Имаш ли представа колко страхотни истории изпускат репортерите всеки ден само защото решават да пренебрегнат някое анонимно обаждане?

— Мога да си представя — съгласи се Хънтър, — но си представям и колко много фалшиви обаждания има до репортери всеки ден, основаващи се на безполезна информация. Сигурно е имало нещо, което е наклонило везните на другата страна.