Краля демон [bg]

— Сержант Гилън, вече ѝ казах, че не се допускат посетители — възрази Слоут.

— Затваряй си плювалника, Слоут — отсече Гилън. — В този случай ще направим изключение.

Той я повлече с такава скорост по дълъг коридор с наредени една до друга масивни дървени врати, че краката и докосваха пода едва на всяка трета стъпка. През цялото време Раиса си мислеше „Това е жестокият сержант Гилън. За него си говореха вехтошарите. За него ми разказа Амон, той пребива редовно хора по улиците. В какво се забърках?“

В дъното на коридора спряха пред метална порта. Отвъд нея Гилън отключи с голям метален ключ друга, дървена. Преведе я през нея и спря само колкото да запали една факла, после я бутна надолу по тясно стълбище към подземния етаж.

Раиса трепереше от страх и студ. Тук беше хладно и влажно, а неприятната миризма ѝ подсказа, че се намират близо до реката.

А дали пък това не беше миризмата на смъртта около нея? Косата ѝ настръхна от това място, тук се случваха ужасни неща. Какви ли не кървави картини прелетяха през главата ѝ. Започваше да я обзема паника, клаустрофобия, съобразяваше, че трябва да се измъкне оттук.

— Знаете ли, сър, май е най-добре да се върна утре — пророни тя и се обърна към стълбището.

— Хайде, девойче, почти стигнахме. — Гилън я хвана за тила и я блъсна напред с такава сила, че Раиса едва не падна.

Нещо ѝ подсказваше, че разкриеше ли най-внезапно кралския си произход, сержантът няма да ѝ повярва. А ако по някаква случайност ѝ повярва, просто ще я удуши и ще хвърли тялото ѝ в реката, та тази история да не стигне до двореца. Под синята си униформа Гилън носеше сърце на убиец.

Доскоро Раиса възприемаше подвига си като приключение, като постъпка, каквато и Ханалеа би предприела. Самозалъгваше се, че разбира в какво ѝ предстои да нагази.

Дали и Ханалеа е била уплашена при срещата си с Краля-демон? Защото в момента Раиса умираше от страх.

Стигнаха до метална решетка, прикрепена към каменната стена с масивна метална ключалка. Светлината от факлата проникна през пръчките и Раиса видя как в затвореното помещение няколко фигури се раздвижиха.

Бяха момиче и две момчета, петнайсет-шестнайсетгодишни. Впрочем, беше трудно да се определи, защото не само бяха кльощави и мръсни, но и толкова жестоко пребити, че почти не приличаха на човешки същества. Не се спуснаха към решетката, както очакваше Раиса, а се скътаха още по-навътре в ъглите на килията, по-скоро с надежда Гилън да не ги забележи.

На Раиса ѝ прилоша и се вбеси, задето Гривник Алистър се оказваше прав.

— Здравей, Сари — подвикна с престорена гальовност Гилън и отключи вратата. — Водя ти компания.

— Махай се — прошепна някой от мрака. — Не можем да си изсмучем отговора от пръстите. Не сме виждали Алистър от месеци.

— Е, недей така — изчурулика Гилън с копринен гласец. — Водя ти посетителка.

— Каква посетителка? — попита момичето от килията.

— Малката Ребека, слънце. Донесла ти е вечеря.

— Кой? — Обзета от любопитство, Сари се подаде от сенките. Беше височка за възрастта си и доста едра. По никакъв начин не изглеждаше да има роднинска връзка с Раиса.