Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Вода… — слабо шепне Таня и фигурата до нея на леглото се стряска. Господи, та това е мама!

— Събуди ли се, котенцето ми! — скача тя. — Сега ще ти дам водичка, сега…

Водата се излива в метално канче, после чувства студено на устните си. Жадно, като се дави и я разлива, тя изпива водата.

— Напи ли се?

Няма сили да отговори и само кима.

— Сега спи!

Внимателните мамини устни лекичко докосват бузата й, а после челото. Само майка, и само когато детето й е болно, може да има такива нежно грижовни устни — най-ласкавите на света.

— Къде… — пита Таня. — Къде… съм?…

— Ти си в болница, Танечка. В болница. Всичко е наред — майка й говори бързо-бързо. Успокоява, омагьосва мъката. — Лекарите казаха, че всичко ще бъде добре. Даже не те сложиха в реанимацията, а в обикновена болнична стая, представяш ли си? Така че не се бой, ние тук сме сами, в отделна стая и няма никой друг. Спи спокойно.

Иска й се да спи и макар да я боли цялото тяло, в душата й е радостно, топло и мило. И освен това — любопитно. Много неща трябва да разбере.

— Какво ми е? — пита Таня и езикът й е все така грапав и стърже по пресъхналата уста.

— Сбила си се, Танюшка… — казва майка й, сякаш те са в детството й и Таня отново се е опитала да отвърне на хулиганите от съседния двор. — Просто имаш синини, травми… Нищо страшно.

И тогава Таня си спомня — фигурите на братята… извиват й ръката… кратко забвение… ударите… мазето… безжалостната светлина…

— Ами детето? — шепне Таня.

— Какво дете? — плаши се майка й.

— Аз трябваше да имам дете — страшно бавно, но твърдо казва Таня.

— Не знам за никакво дете… — бързо и уплашено произнася Юлия Николаевна и Таня остро чувства фалша в гласа й.

Тя всичко разбира и затваря очи. Изпод клепачите й кой знае защо се просмукват сълзи и текат, а тя мисли: „Загубих го“, но изпитва при това не мъка, а огромно облекчение. После всичко започва да се върти, върти — не е страшно, а весело — и Таня заспива.