Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]
- Автор: Труайя Анри
- Серия: Ейглетиерови #3
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]». Краткое содержание книги:
— Всички тези хора — каза Никола̀, като се приближи — имат странен вид! Наблюдавам ги и до гуша ми дойде! Като че ли съм на театър.
Капка вода се разби по ръката на Франсоаз. Друга падна в шампанското.
— Сега вече и потоп! — каза Никола̀.
Тя постави чашата си върху пейката. Дъждът се изсипа изведнъж от небето. Сребристи отблясъци заиграха по моравата. Чакълът по алеята затрака. Сервитьорите покриха бюфета. Франсоаз, Никола̀ и Дидие тичешком се отправиха към външното кръгло каменно стълбище, което се извиваше отсреща между двата плета от кучи дрян. От четирите края на парка излизаха прегърбени гости. Всички — измокрени, задъхани и засмени, се събраха отново в големия салон. Тук вече не можеше и да става въпрос за движение. Притиснати като на танцова площадка, хората си говореха, долепени един до друг. Скоро под тавана със златиста украса шумът от гласовете стана оглушителен.
Дидие беше изчезнал сред тълпата. Франсоаз го потърси с очи, не го намери и се обърна към Никола̀, който оправяше възела на връзката си пред едно старинно огледало.
— Краткотраен проливен дъжд! — заяви госпожа Дьо Шарнерай.
Противно на тази утешителна прогноза някои хора се подготвяха да си отиват.
— Тръгваме ли си? — предложи Франсоаз.
— Да — каза Никола̀. — Имам курс тази вечер, в осем часа. Ще ме придружиш ли?
Тя никога не бе присъствувала на лекциите на Клебер Бодри. От друга страна, перспективата да остане сама в големия апартамент пред пишещата си машина изведнъж й се видя много тягостна.
— Искам — каза тя.
Никола̀ си беше записал разписанието на влаковете за връщане. Докато той преглеждаше бележника си, Люси и Ив Мерсие изскочиха през една просека в стената от гости. И те също си тръгваха заради малката Анжелик, която не можели да оставят сама вечер. Ако някой искал да се възползва от колата… Франсоаз и Никола̀ приеха. Но трябваше да изминат цели десет минути, докато намерят в тълпата госпожа и господин Дьо Шарнерай, Валери и Жан-Марк и да се сбогуват с тях.
— Глупаво е! Ще има малка вечеря след това за близките. Трябваше да останете!
Въпреки умолителния поглед на Жан-Марк Франсоаз не склони.
Обаче в колата тя съжали, че не бяха взели влака. Ив Мерсие караше реното си като при надбягване, натискаше нахално клаксона зад по-мощни коли, за да му направят път, задминаваше ги мъчително, като едва не се докосваше до тях, сменяше много бързо скоростите, не намаляваше на завоите. Седнала до него, Люси бърбореше с писклив глас:
— Виж го пък тоя, не иска да отстъпи! Пълзи, а пък е вляво! Сега ускорява, защото и ти ускоряваш. Тук проличават характерите на хората! Можеш да го надминеш! Давай, давай!
И след като задминаваха, тя се обръщаше, за да отправи презрителен поглед към изостаналия шофьор. Свила се на задната седалка, Франсоаз се измъчваше от една смесица от срам и страх. Струваше и се, че в съжителството си с Ив Мерсие майка й от година на година ставаше по-проста и по-глупава. Тя плъзна поглед към Никола̀: той наблюдаваше пътя безучастен към това, което се говореше около него. Дъждът шибаше стъклата. Чистачките работеха в такт по наводненото предно стъкло.
— Ето че — въздъхна Люси — и последното ми дете ще се ожени!
— Ти забравяш Анжелик, мамо — каза Франсоаз строго.
И веднага се разкая за грубостта си. Обаче Люси не бе разбрала намека.
— Истина е! — отвърна тя. — Остава ми това бедно дете! Но при скоростта, с която живеят младите, няма ли да се омъжи на петнадесет години за някой четиринадесетгодишен колежанин?
— Не се тревожи — каза Ив Мерсие. — На мене не ми минават такива!
— Да, да! На думи ти си много силен. Но се размекваш, щом тя ти се усмихне. Внимавай, един луд иска да те задмине!
Ив Мерсие ускори, мина по средата на пътя и каза:
— Ще има да почака! Като другите!
Той се смееше, без да трепнат раменете и главата му.
— Във всеки случай аз съм много щастлива за моя Жан-Марк — подзе Люси. — Валери е очарователна, госпожа и господин Дьо Шарнерай изглеждат много добре разположени. И каква хубава къща. Да имаш такова нещо на някакви си четиридесет километра от Париж — това е мечтата на всички жени!…
„Изглежда, че аз не съм жена!“ — помисли си Франсоаз, като стискаше ръце върху коленете си. Дъждът отслабна. Сиви къщи изплуваха сред изпаренията. Един мръсен, мокър и криволичещ Париж погълна потока от коли.
— Къде да ви оставя? — попита Ив Мерсие.