Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Искам — каза тя.

Никола̀ си беше записал разписанието на влаковете за връщане. Докато той преглеждаше бележника си, Люси и Ив Мерсие изскочиха през една просека в стената от гости. И те също си тръгваха заради малката Анжелик, която не можели да оставят сама вечер. Ако някой искал да се възползва от колата… Франсоаз и Никола̀ приеха. Но трябваше да изминат цели десет минути, докато намерят в тълпата госпожа и господин Дьо Шарнерай, Валери и Жан-Марк и да се сбогуват с тях.

— Глупаво е! Ще има малка вечеря след това за близките. Трябваше да останете!

Въпреки умолителния поглед на Жан-Марк Франсоаз не склони.

Обаче в колата тя съжали, че не бяха взели влака. Ив Мерсие караше реното си като при надбягване, натискаше нахално клаксона зад по-мощни коли, за да му направят път, задминаваше ги мъчително, като едва не се докосваше до тях, сменяше много бързо скоростите, не намаляваше на завоите. Седнала до него, Люси бърбореше с писклив глас:

— Виж го пък тоя, не иска да отстъпи! Пълзи, а пък е вляво! Сега ускорява, защото и ти ускоряваш. Тук проличават характерите на хората! Можеш да го надминеш! Давай, давай!

И след като задминаваха, тя се обръщаше, за да отправи презрителен поглед към изостаналия шофьор. Свила се на задната седалка, Франсоаз се измъчваше от една смесица от срам и страх. Струваше и се, че в съжителството си с Ив Мерсие майка й от година на година ставаше по-проста и по-глупава. Тя плъзна поглед към Никола̀: той наблюдаваше пътя безучастен към това, което се говореше около него. Дъждът шибаше стъклата. Чистачките работеха в такт по наводненото предно стъкло.

— Ето че — въздъхна Люси — и последното ми дете ще се ожени!

— Ти забравяш Анжелик, мамо — каза Франсоаз строго.

И веднага се разкая за грубостта си. Обаче Люси не бе разбрала намека.

— Истина е! — отвърна тя. — Остава ми това бедно дете! Но при скоростта, с която живеят младите, няма ли да се омъжи на петнадесет години за някой четиринадесетгодишен колежанин?

— Не се тревожи — каза Ив Мерсие. — На мене не ми минават такива!

— Да, да! На думи ти си много силен. Но се размекваш, щом тя ти се усмихне. Внимавай, един луд иска да те задмине!

Ив Мерсие ускори, мина по средата на пътя и каза:

— Ще има да почака! Като другите!

Той се смееше, без да трепнат раменете и главата му.

— Във всеки случай аз съм много щастлива за моя Жан-Марк — подзе Люси. — Валери е очарователна, госпожа и господин Дьо Шарнерай изглеждат много добре разположени. И каква хубава къща. Да имаш такова нещо на някакви си четиридесет километра от Париж — това е мечтата на всички жени!…

„Изглежда, че аз не съм жена!“ — помисли си Франсоаз, като стискаше ръце върху коленете си. Дъждът отслабна. Сиви къщи изплуваха сред изпаренията. Един мръсен, мокър и криволичещ Париж погълна потока от коли.

— Къде да ви оставя? — попита Ив Мерсие.