Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Във всички случаи няма да мръдна оттук! — каза тя твърдо.

— Ще плуваме само ние двамата в тая голяма танцувалия зала! — измърмори той.

Тя с гняв огледа всичко около себе си. Тия стени я ужасяваха. Считаше ги виновни за своето поражение. Съвсем съкрушена, тя въздъхна:

— Ох, не знам вече какво да правя!

— Слушай — каза той грубо и усмихнато като спасител. — Апартаментът е нещо второстепенно! Ако не е този, ще бъде някой друг! Каквото и да стане, няма защо да се вълнуваш! С мене можеш да бъдеш спокойна! Няма да те изоставя като Александър. Ще си наредим хубав животец ние, двамата!

Тя се мъчеше да прогони едно сладникаво горчиво вълнение. В нервното състояние, до което беше стигнала, многото нежност я нараняваше като острата грубост. За да прекъсне веднага собствените си мисли, тя каза:

— А работата ми, която не съм свършила! Обещах да я предам в шест и половина!

— Още много ли имаш да пишеш?

— Не… Почти една страница. Но вече е шест и пет.

— Е, добре! Изчукай я бързо! Ще вземем такси. Един път и аз да имам пари!

Тя завърши стихийно преписването, натика листовете в една чанта и изтича навън с Никола̀ подире. В таксито тя можа да излее яда си срещу равнодушието на шофьора и голямото задръстване. Убедена, че ще пристигне след затварянето на „Топ-Копи“, тя се изненада, като видя вратата отворена.

Никола̀ остана да я чака на улицата. Той се разхождаше по тротоара и се мъчеше да разбере защо се чувствува толкова щастлив, докато, както изглежда, всичко вървеше толкова лошо за Франсоаз.