Похищението на Ани Торн [bg]

Седя върху посърналата трева и гледам унилия пейзаж. Място като това никога няма да стане красиво или живописно, мисля си. Без значение колко фиданки и цветя засадиш или колко детски площадки и културни центрове построиш, то винаги ще си остане голо и неприветливо.

Място като това не желае да бъде култивирано. Харесва му да бъде изоставено, да лежи в мъртвешката си дрямка. Гробище, изпълнено с изгубени мечти и надежди, с кости и въглищен прах. Ние сме способни само да дращим повърхността на земята. Но тя има много слоеве. И понякога е добре да не копаеш твърде надълбоко.

— Вече сте тук.

Обръщам се. Маркъс стои зад мен, върху склона на нисък хълм.

— Да, и все така грозен — отвръщам.

Той не се усмихва. Имам чувството, че хуморът и щастието са просто извън неговия репертоар от емоции. Но това не е проблем. Щастието е силно надценена, краткотрайна стока. Ако сте я купили онлайн, вероятно ще си поискате парите обратно. Счупи се само след месец и е невъзможно да се поправи. Следващия път ще опитам страданието — то явно трае вечно.

Той приближава неловко и застава до мен.

— Какво правите?

— Наслаждавам се на гледката и хапвам от тези — показвам му пакетчето дъвчащи бонбони. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Един мой приятел постоянно ги ядеше. Ти ми напомняш за него.

— С какво?

— Трудно се вписваше в средата. Както и аз впрочем. Но беше добър в откриването на разни неща, също като теб. Ето например открил си начин да минаваш покрай охраната на училището.

Маркъс не отговаря.

— Защо си казал на госпожица Грейсън, че Джеръми е открил пещерата?

— Така беше.

— Не — поклащам глава. — Не мисля. Някои места трябва да искат да бъдат открити. За целта е нужен специален човек. Не като Джеръми, а като теб.

— Той знаеше за съществуването ѝ — отвръща Маркъс след кратък размисъл. — Всички бяхме чували слухове, а аз често се разхождах насам. Искаше да му помогна да намери вход.

— И ти го направи.

— Просто случайно се натъкнах на него.

— Случва се — кимвам.

Маркъс присяда до мен.

— Искате да ви го покажа ли?

— Всъщност не искам. Но трябва да отида там.

— Казахте, че е важно.

— Така е.

Той сякаш едва сега забелязва раницата ми.

— Какво има вътре?

— Вероятно е по-добре да не знаеш.

Секунда мълчание, после Маркъс се изправя.

— Да вървим.

Аз също ставам и го следвам надолу по хълма. Неочаквано той подхвърля:

— Между другото, не бива да предлагате бонбони на непознати деца.

Може би все пак не е напълно лишен от чувство за хумор.