Похищението на Ани Торн [bg]

Всъщност не мисля, че Стивън лъже. Не съм сигурен дали дълбоко в себе си някога съм вярвал, че той е бутнал Крис. По-скоро съм искал да е така, за да имам още една причина да го мразя. А може би и да оправдая себе си. Защото ако Крис е скочил сам, това означава, че съм го предал. Също като Ани. Но разбира се, не вярвам и че се е опитал да го спаси. Хърст никога не е давал пет пари за нечия друга кожа освен своята. И именно на това разчитам сега.

— Защо толкова се боиш от присъствието ми тук?

— Не се боя, а ми се гади от него.

— Странно, но наистина не изглеждаш добре.

— Уморен съм. Ракът е страшна болест и се отразява на всички. Ето, доволен ли си? Животът ми не е чак толкова перфектен. Това ли искаше да чуеш?

Оглеждам го внимателно. Може би е прав и нещата при него не са се подредили добре. Сещам се за думите на госпожица Грейсън:

Той е отчаян… А ти си единственият човек, способен да го спре.

И имам пълното намерение да го сторя. Но не затова съм тук. Първо трябва да свърша друго — нещо, което Хърст напълно ще разбере. Да спася собствената си кожа.

Вдигам сака и го тръсвам върху бюрото. Той разпознава избледнелите, набръчкани лепенки на „Доктор Кой“ и „Стар Трек“ и очите му се разширяват.

— Какво, по дяволите, е това?

— Мисля, че се сещаш. Но за сведение на съдебните заседатели — отварям ципа и внимателно изваждам съдържанието пред него — това е лостът, с който разби главата на сестра ми, и твоята училищна вратовръзка. Покрити с нейната кръв и с твоята ДНК.

Стивън отваря и затваря уста, преглъщайки информацията като горчив хап.

— И какво доказва това? Сестра ти се върна. Жива и здрава.

— И двамата знаем, че не е така.

— Опитай да го разкажеш на полицията. Положително веднага ще намерят удобна усмирителна риза, в която да те пъхнат.

— А как ти се струва следното. Сестра ми изчезна за два дни. Четирийсет и осем часа. Ами ако представя тези неща като доказателство, че ти си я отвлякъл? Че си я наранил? Как ще го приемат жителите на Арнхил, твоите колеги в градския съвет?

Той се вторачва в лоста и окървавената вратовръзка, а после вдига очи.

— Добре, питам те още веднъж, какво искаш?

— Трийсет бона.

Зачаквам. Изведнъж нещо се случва с лицето му. Очаквал съм гняв, отказ, може би заплахи. Но вместо това той отмята глава назад към облегалката на стола и от гърлото му изригва буен смях.

Превъртал съм какви ли не сценарии в съзнанието си, но не и този. Хвърлям нервно поглед през прозореца. Навън има само мрак. Напрежението ми се покачва.

— Кое е забавното? — питам.

— Ти — отвръща той, след като се овладява. — Винаги си бил единствено ти.

— Чудесно — вземам лоста и вратовръзката и ги пъхам обратно в сака. — Може пък просто да ги отнеса в полицията още сега.

— Не, няма да го направиш.

— Нищо не ми пречи. Предупреждавам те, че само ако опиташ да ме спреш или да повикаш биячите си…