Похищението на Ани Торн [bg]

Двайсет и пет години сякаш изчезват в небитието. Отново стоя в кошмарната пещера на своето детство. Тя ми се струва леко смалена от перспективата на възрастен. Катедралният свод не е чак толкова висок и величествен, но това не пречи по гърба ми да полазят мравки.

Няколко черепа се въргалят по пода, наред със смачкани кутийки от сайдер и фасове от цигари. По стените още личат следите от безогледната разруха, причинена от Хърст и Флеч, но по-нависоко скалата е все така украсена със сложни мотиви от бели и жълтеникави кости. Гледам ги втренчено. Онези, които не са се върнали. Останали са тук, за да послужат като зловеща украса или може би като някакво жертвоприношение.

Чудя се от колко ли време съществува това място. Стотици години? Хиляди? Странно как мината не го е унищожила. А дали не е станало обратното? Сещам се за голямата авария от 1949 г. Въпреки всички разследвания тя така и остава необяснена. Никой не е подведен под отговорност. А всички останали злополуки? Под пещерата със сигурност преминават галерии. Дали миньорите не са се приближили твърде много? Дали не са заплашили сигурността на нещо, присъствало тук дълго преди тях? Място, дремещо от векове, притаено, изчакващо.

Крача полека наоколо, дишам дълбоко, опитвам се да запазя спокойствие. Това е просто пещера. Мъртвите не могат да ни навредят. Костите са просто кости. Сенките не са нищо друго освен сенки. Но не е точно така. Сенките са най-дълбоката част на мрака. Онази, в която се крият чудовищата.

Трябва час по-скоро да приключвам с това.

Вадя от раницата предмета, донесен ми от Глория. Облива ме пот, а ръцете ми треперят. Ругая собствената си неловкост. Не бива да греша. Сбъркам ли, самият аз ще стана на пух и прах. Поставям го безкрайно внимателно върху пода в центъра на пещерата и отстъпвам назад. С усилие на волята се обръщам. Вече чувам стържещото шумолене. Предупреждение. Заплаха. Промушвам се през пролуката и куцукам колкото ме държат краката нагоре по стълбите. Повтарям си, че трябва да внимавам. Те искат именно това — бързи, припрени стъпки. Едно спъване, едно падане както преди и никога няма да изляза оттук.

Стигам тунела и пълзя през него. Сега поне раницата ми е празна. Параноичната мисъл, че онова, което съм оставил долу, може и да не сработи по план, ме пришпорва напред.

Излизам на чист въздух целият прогизнал и тресящ се като желе. Рухвам без сили на каменистата земя и известно време лежа така, позволявайки на лекия ветрец да охлади кожата ми. Накрая сядам и вадя цигарите от джоба си. Лапвам една и я изсмуквам, сякаш е животоспасяващ кислород. Понечвам да запаля втора от фаса на първата, но поглеждам часовника си и неохотно я пъхам обратно в пакета.