Похищението на Ани Торн [bg]

Доста неща премълчавах от нея. Не можех да ѝ ги кажа, защото не исках да я тревожа и огорчавам. А и се боях, че няма да ми повярва.

Като например че вече ми е противно да се прибирам след училище, защото татко е пиян, а къщата вони. Не само на алкохол, а на нещо по-лошо. Натрапчиво и сладникаво, като мърша. Една вечер мама дори ни накара да търсим дали някъде няма умряла мишка. След като не открихме нищо, само извъртя очи към тавана с думите: „Е, сигурно скоро ще изветрее“.

Не ѝ казах, че греши. Че миризмата не е от мишка, а от нещо друго, свило гнездо в къщата ни.

Не ѝ казах, че повечето нощи лежа буден и слушам шумовете, долитащи от стаята на Ани, намираща се до моята. Понякога беше песничката „Тя ще слезе от планината“, повтаряща се отново и отново.

А друг път се носеха ужасяващи стонове и писъци. Слагах си слушалките на уокмена или си запушвах ушите с възглавницата — каквото и да било, само да не ги чувам. На сутринта влизах в стаята ѝ, свалях от леглото пропитите с урина чаршафи и ги пъхах в пералнята, преди да отида на училище. Мама вероятно е смятала, че просто помагам на татко, а и действително, ако аз не се грижех за прането, той надали щеше да се сети.

Но истинската причина бе друга. Чувствах се отговорен. Такъв бе жребият ми. Покаяние. Наказание за онова, което бях сторил. Или по-скоро което не бях сторил. Не бях я спасил.

Не споменах на никого, че понякога подмокрях и собствените си чаршафи. Че подскачах и при най-лекия шум, защото се боях, че щом се обърна, ще заваря пред себе си Ани, стиснала куклата в прегръдките си. Да стои безмълвно, да се усмихва и да ме гледа с онези очи, твърде тъмни и твърде стари за осемгодишно дете.

Не исках да призная, дори пред себе си, че на моменти се боях до смърт от своята малка сестричка.

Удари звънецът за края на часа. Напъхах учебниците в чантата си и прибрах стола до чина. Съседният стол бе празен. По-рано го заемаше Крис, но от известно време той се бе оттеглил да седи сам, в дъното на стаята.

Аз нямах нищо против. Дори изпитвах облекчение, че няма нужда да говоря с него, да слушам обясненията и извиненията му за онази нощ. И не само това. Нещо ставаше с Крис и то не беше добро. Външният му вид бе по-занемарен от всякога. Заекването му се бе усилило и бе започнал да тананика и да си мърмори сам. А понякога внезапно спираше и започваше вманиачено да тръска ръкавите си, сякаш чистеше невидима мръсотия. Или насекоми.

Откакто не движеше с Хърст и не разполагаше с неговата закрила, гледаше да се измъква пръв от класната стая, за да избегне обидите и закачките, умишленото ръчкане и препъване. Аз не се застъпвах за него. Имах си достатъчно свои грижи. И онзи следобед, виждайки, че ме изчаква и тръгва редом с мен, попитах раздразнено:

— Какво има?

— Т-т-трябва д-д-да ти п-п-покажа нещо.