Похищението на Ани Торн [bg]

Поглеждам часовника си — 8:27 вечерта. Двоумя се още секунда, сетне вдигам ръка и натискам звънеца.

В недрата на къщата се разнася гонг. Чуват се приближаващи стъпки и след малко вратата се отваря.

Не съм допускал, че е възможно човек да се състари за броени дни, но мога да се закълна, че именно това се е случило с Хърст. Под яркото осветление на входа той изглежда напълно променен, почти пенсионер. Лицето му е отпуснато като мокър парцал, а очите са два кървясали процепа сред гънките от сивкава кожа. Той не ме поздравява, нито протяга ръка.

— Кабинетът ми е насам — казва и се обръща, оставяйки ме сам да затварям вратата подир себе си.

Вътрешността не е точно каквато съм очаквал. Подредена е с повече вкус, макар и с нотка на кич. В сатенените тапети и имитациите на персийски вази се долавя ръката на Мари.

Стивън ме води по коридора. Пред нас забелязвам голяма комбинирана трапезария и всекидневна. Отдясно има модерна кухня, блестяща от мрамор и хром. Той отваря друга врата, отляво. Неговият кабинет. Усещам как ме залива вълна от негодувание. След нещата, които е сторил, Хърст притежава всичко това.

А също и съпруга, умираща от рак.

Следвам го в стаята. На фона на останалата къща тук обстановката е по-минималистична. Голямо дъбово бюро в средата. Няколко черно-бели фотографии на стените. Остъклен бюфет с богат набор от кристални чаши и луксозни напитки.

Същинска пародия на аристократизъм, включително до тежкото стъклено преспапие на бюрото. Личното пространство на мъж, смятащ, че действително се е уредил много добре.

С тази разлика, че по вида му не личи да е така. Прилича по-скоро на мъж, готов да се разпадне в скъпия си, ушит по поръчка костюм.

— Ще пиеш ли нещо? — Той отива до бюфета и ме поглежда през рамо. — Уиски?

— Защо не.

Стивън налива щедри дози в две масивни чаши от искрящ кристал.

— Сядай — посочва ми едно от креслата пред бюрото си. Той самият се настанява в директорския стол от другата му страна. Това ме поставя в по-ниска позиция, но щом го кара да се чувства добре, нямам нищо против. Отпускам се върху скърцащата кожа и поставям сака на пода до себе си. Така или иначе, държа печелившата ръка.

Известно време нито говорим, нито пием. После едновременно посягаме към чашите.

— Какво искаш?

— Мисля, че знаеш.

— Дошъл си да ме молиш да те върна на работа ли?

Изсмивам се звучно.

— Това би ти допаднало, нали?

— Всъщност, не. Най-много би ми допаднало да си идеш у дома. Да оставиш всички ни тук на спокойствие.

— Някои хора не заслужават спокойствие.

— Винаги си смятал най-лошото за мен.