Похищението на Ани Торн [bg]

В джоба ми се въргаляха само няколко дребни монети, които не стигаха за почерпка, затова просто тръгнах по главната улица, подритвайки пред себе си празна кутийка от безалкохолно. Минах покрай затревения участък с бронзовата статуя на миньор. Отстрани имаше пейка, обикновено пустееща. Но днес на нея бе седнала самотна фигура, загърната в твърде голямо яке, с клюмнала глава и закрито от косата лице. Мари.

Не бяхме говорили от нощта в пещерата, а и не бях сигурен, че тя помни много от нея. Ще ми се да можех да кажа, че това я е принизило в моите очи, че я е смъкнало от пиедестала, на който я бях поставил. Но не беше така. Само при вида ѝ сърцето ми, а и други неща, все така трепваха.

— Добре ли си? — приближих неловко.

— Джо? — погледна ме тя през тъмните си кичури. После подсмръкна и избърса нос. Разбрах, че е плакала. След кратко колебание свалих чантата и седнах до нея.

— Какво има?

— Чувствам се като пълна идиотка — рече със задавен глас тя. — Заради станалото със сестра ти.

— Всичко е наред — уверих я, макар да не беше така.

— Там долу беше истинска лудница. Още не мога да повярвам, че я взехме за… — Тя млъкна и поклати глава, неспособна да довърши изречението. — Нямаш представа как исках да поговорим, но се боях.

— Бояла си се? От какво?

— Нищо, забрави.

Но треперещият ѝ тон и начинът, по който сякаш нарочно криеше лице зад бретона си, говореха друго.

— Какво ти е на окото? — попитах, осенен от внезапна догадка. Посегнах и отметнах косата ѝ зад ухото. Тя не ме спря. Дясното ѝ око бе насинено и подуто.

— Какво се случи?

— Скарахме се. Той не го направи нарочно.

Гневът се надигна като гореща жарава в гърлото ми.

— Хърст ли ти причини това? — Стивън беше гадно копеле, но поне досега не бях чувал да е удрял момиче. — Не бива да оставяме нещата така. Трябва да съобщим на някого.

— Моля те, Джо — улови ме за ръцете тя. — Обещай ми да не правиш нищо.

Не разполагах с особен избор.

— Добре. Но повече няма да му позволяваш да го прави, ясно?

— Да.

— За какво се скарахте?

— За Крис. Държи се странно напоследък и Стив се притеснява да не се разприказва за пещерата. Спомена още, че е взел нещо негово и че няма да му се размине. Казах му да остави Крис на мира. И че искам да се разделим. А той…

— Те удари?

— Развика се, че съм кучка и че никой не може да го зарязва. — Очите ѝ отново се наляха със сълзи. Обгърнах раменете ѝ и я придърпах до себе си. Косата ѝ погъделичка кожата ми. Миришеше на парфюм и тютюнев дим. — Джо, какво ще правим?

— Аз ще се погрижа — отвърнах. — Имам среща с Крис в шест часа в гробището. Ще го предупредя.

Мари ме погледна леко обнадеждено.

— Защо не поговориш с него? Ти си добър в убеждаването. Кажи му да си трае. Да престане с налудничавите номера.