Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Някога разпознавах от пръв поглед опасните личности и благодарение на това оцелях в три конфликта, макар че при последния сблъсък същите хора спечелиха няколко точки, като ми вкараха два куршума. Но онзи Шон Дръмънд беше загубил тренинг; не биваше да забравя това, ако искаше да оцелее. Попитах Смит:
— Какво знаеш за мисията?
Той се усмихна.
— Каквото трябва да знам. Защо?
— Знаеш ли за какво точно става дума?
Той поклати глава.
— Плащат ни щедро, за да не знаем.
— Колко?
— Петдесет бона на човек. Плюс разноските.
Подсвирнах.
Той се озърна към мен и настоя:
— Хей, ние не сме наемници.
— Тогава защо не свършите тая работа за сметка на заведението?
Това не му се видя забавно. След малко попита:
— А ти какво знаеш за Фалуджа?
Посочих трите дебели папки в скута си.
— Четох и запомних наизуст всяка подробност от тия справки на Управлението.
Той попита с леко съмнение:
— И какво казват?
— Че ще съм идиот, ако припаря там. Той кимна одобрително, но на глас каза:
— Друго не ти трябва да знаеш. По тия места знанието понякога става опасно. Прави каквото ти кажа и дори за миг не си въобразявай, че разбираш какво става. — Погледна ме и сподели: — Ние често ходим във Фалуджа.
— Без майтап? Откъде мога да си купя пощенски картички?
Той не обърна внимание на нервната ми ирония и поясни:
— Управлението ни наема да маркираме сгради.
— И какво означава това?
— Че се мотаем из града и дебнем за чужди наемници. Зърнем ли някого, проследяваме го до свърталището. Слагаме на сградата електронен маркер, обаждаме се и стоим наблизо да видим дали онзи тъпак няма да се изпари.
— А после?
— После… ами след около час идва Ф–16, пуска голяма ракета, тя засича сигнала на маркера и бум. Няма къща, няма тъпаци.
Работата изглеждаше интересна и ми се искаше да узная повече, но той продължи:
— Лошото е там, че тъпаците прииждат към Фалуджа. Нали са сунити… И не просто сунити, а уахабити като саудитците. Щури фанатици. Разбра ли? Не се погаждат дори с останалите сунити и самият Саддам си имаше неприятности с тоя град. Накрая рече майната му, много е сложно. И вдигна ръце от тях.
Кимнах. Макар да бе казано по-цветисто и лаконично, това съвпадаше с историческите и социалните справки, които току-що бях зазубрил от пътеводителя на ЦРУ. Дори нашите американски градове си имат свои чудатости и особености, тъй че, когато работиш там, трябва да ги знаеш и да се приспособиш, инак биеш на око като пъпка върху носа на абитуриентка. Така де, веднъж тръгнах из Бостън с каскетче на „Янкис“ и тениска с надпис „Никсън е върхът“. Едва се отървах жив.
Доколкото разбирах, хората от Фалуджа бяха по-особен народ — просто душни, мрачни и избухливи. Не обичаха да им се месят пришълци, а най-много мразеха християни да си пъхат носа в техните дела. Спомних си, че преди седем месеца морските пехотинци предприеха масирана атака и сраженията станаха тъй свирепи, че командването им нареди спешно да се оттеглят. Нашите твърдяха, че това било, за да се избегнат цивилни жертви; противниците разправяха, че било заради тежките загуби на пехотинците.
Както и да е.
— Сега бунтовниците владеят града — продължи Смит. — Имат си собствена полиция, имат доносници и шпиони навсякъде, имат и наказателни отряди, дето те погват за част от секундата.
— Ясно.
Забелязах, че той се откъсна от колоната и напусна шосето. Отминахме центъра и навлязохме в странични улички, които в тази част на света се смятат за квартали на средната класа. По слънцето определих, че се движим на запад, а от папките на ЦРУ си припомних, че нататък е окото на бурята — сунитска територия, ядро на недоволството и омразата към американците.
От новините знаех, че в градския център има разкошни широки булеварди с финикови палми, изискани хотели, впечатляващи правителствени сгради и великолепни дворци, родени от грандоманските мечти на Саддам да превърне Багдад в Париж на Средния изток, макар че крайният резултат приличаше по-скоро на вавилонски Лае Вегас.
Но извън лъскавата помпозност на този потьомкински център, където се движехме в момента, уличките бяха отчайващо тесни и направо мизерни. Къщите се притискаха една в друга и никъде не видях дървета, треви или храсти.
Уличното движение беше доста оживено — множество пешеходци, малки камиончета, натоварени със стоки и зеленчуци, и всевъзможни марки европейски и японски коли, повечето от които изглеждаха стари, макар че е трудно да се прецени в тая част на света, където слънцето и пясъкът състаряват преждевременно хората и автомобилите. Намалихме скоростта и след малко аз попитах Смит: