Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Единият начин за потушаване на бунт е да се слееш със средата и културата — да се превърнеш в туземец — и да победиш местните жители в собствената им игра. Разбира се, американците никога не са го харесвали. Ние преобразяваме културата и средата според нашите интереси.
Някой ден край това шосе щеше да гъмжи от закусвални, търговски центрове и мотели за гладния уморен пътник със задължителен Коран върху нощното шкафче, молитвено килимче пред леглото и стрелка, сочеща направлението към Мека. Навярно точно против това се сражаваха бунтовниците, също както Хитлер, Тоджо, Мао и Сталин преди тях. Много им здраве. Сигурно някой ден внуците им ще гледат миналото и ще се чудят за какво е била цялата врява.
От време на време насреща ни се задаваха бавно американски военни автомобили, устремени натам, откъдето идвахме, към Кувейт, а зад тях пъплеха иракски коли, автобуси и камиони, чиито шофьори несъмнено отправяха наум твърде лоши думи към окупаторите. Да изпревариш военен конвой в тази страна е също такъв риск, както да пресечеш на червено в Ню Йорк.
Ако не се брои непрестанното подсвиркване, Смит през цялото време запазваше едва ли не свръхестествена бдителност, оглеждаше като робот крайпътната ивица за всичко нередно или поне малко съмнително: мъртви животни, захвърлени варели или разбити коли — обичайните прикрития за самоделни бомби. Щом нещо не му допаднеше, той за по-сигурно изкарваше джипа от пътя и караше няколкостотин метра през пясъците и камънака.
Все по-често минавахме през порутени селца, където парцаливи хлапета стояха край пътя с протегнати ръце — молеха за храна, пари или дребни предмети. Явно успяваха да научат по нещо от войниците в конвоя, защото, когато идваше наш ред да минем край тях, всички ни махаха за сбогом със среден пръст.
Може да беше местен жест, един вид пожелание за успех и добро здраве. А може би не.
Е, дотук с туристическите подробности. Късно следобед почнахме да подминаваме по-големи градчета, а привечер навлязохме в покрайнините на голям град, чиито характерни черти познавах от телевизията. Озърнах се към Смит.
— Багдад?
Той се облегна назад и разкърши рамене.
— Така изглежда.
— Имам среща в Зелената зона — казах аз. — Знаеш пътя, нали?
Той кимна.
Погледнах часовника си. Бях закъснял с шестнайсет часа за срещата с Ерик Файндър, но щом Филис ми беше уредила превоз от Кувейт, вероятно се бе погрижила и да отложи срещата.
После Карл каза:
— Само че не отиваме там. — Погледнах го и той добави: Кървав прилив се надига.
След кратко стъписване отговорих:
— И навсякъде залива кротката невинност.
Ако ви интересува, това е ексцентричната представа на Филис за парола — откъс от поема на Йейтс. Разбирах, че донякъде този стих представлява поетична метафора за операцията и тъй нататък. Но златното правило на оперативната работа е всичко да бъде пределно просто и дори глупаво.
Така де, Карл можеше да рече „две“, а аз да отвърна „три“. Все тая.
Изглежда, бяхме настроени на една вълна, защото той попита:
— Кой измисли тия тъпотии?
— Моята шефка.
Той се изблещи. Сигурно се питаше дали не е заразно.
Аз също го гледах.
— Ти ли си Ерик Файндър?
— Не. Пак съм си Карл Смит. Ще те откарам при Файндър.
— Трябва да има основателна причина да ме излъжеш и да не се представиш.
— Трябва.
— Бих желал да я чуя.
— Защото през целия път щеше да ми задаваш тъпи въпроси. — Той пак се загледа напред. — Не обичам празните приказки.
За да потвърдя опасението му, казах:
— Разкажи ми за вашата група.
— Какво по-точно?
— Колко души сте?
— Петнайсет. Но в момента участват само десет. Заповедта е да ограничим броя до минимум.
Естествено. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.
— Що за хора са?
— Повечето са бивши рейнджъри или командоси от „Делта“. Двама от специалните части на морската пехота и един от ударните екипи на нюйоркската полиция. Много е смешен, като се разприказва. — Той ме погледна и добави, вероятно във връзка със собствения си опит: — „Делта“. Пет години.
— Имате ли си название?
— Не. Честно казано, предпочитаме да не ни знаят. Не се занимаваме с охрана на частни лица или здания като другите групи.
— А с какво?
— С мокри поръчки.
Сподели го небрежно, сякаш бях длъжен да знам, че той и неговият екип са се специализирали да унищожават живи цели. Всъщност сега малко се притеснявах, че съм го смятал за прост шофьор. Можеше да се похвали с отлична физическа форма, но освен това беше изключително съсредоточен и хладнокръвен. Обикновено мълчаливите не разсъждават много; но може би неговите мисли не бяха за пред хората.