Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Достигна задната част на кораба, където обтекаемата му форма се нарушаваше от соплата на микротермоядрените двигатели. Тук беше максимално далече от центъра на тежестта на кораба. Ако имаше късмет, останалите четирима щяха да отидат колкото могат към носа на кораба. Трябваше да им го каже преди да облече костюма, но не се досети. Сега трябваше да намери положително заредена област, която да задържа ръцете му и тогава — бутай!
Чувстваше се леко замаян. Дали причината беше физическа? Или психологическа? Но ефектът беше един и същ и в двата случая.
Пое си дълбоко въздух и примигна, понеже в очите му се стече пот. Нямаше как да ги избърше и отново се почувства разгневен от глупаците, които бяха проектирали костюма така, че нямаше да има голяма разлика ако изобщо беше без него.
Намери опора за ръцете си и заработи с крака. Дали щеше да се получи? Масата, която се опитваше да премести, беше няколко микрограма, но какво имаше на разположение? Няколко микроерга, може би? Знаеше, че съотношението между сечението на мускулите му и обемът им му дава огромно предимство, но колко ефективно ще бъде бутането му?
Но кораба помръдна. Разбра го по преместването на „плочките“ по насрещната стена. Вече можеше да достигне с крака стената, следователно корабът лежеше напречно на капиляра. Беше го завъртял на 90 градуса.
Щом краката му опряха в капилярната стена, забута с може би неразумна ярост. Ако пробиеше дупка в стената, резултатите можеха да се окажат извънредно лоши, но знаеше, че му остава малко време и не искаше да мисли за нищо друго. За щастие краката му отскочиха, като че ли бяха потънали в пореста гума и корабът се завъртя малко по-бързо.
След това спря.
Морисън вдигна замъглен поглед, присвивайки очи, за да види нещо. Почти не можеше да диша в неприятната влажна топлина на водолазния костюм. Корабът беше опрял в друга червена кръвна клетка. Със сигурност беше друга клетка. Бяха толкова наблизо в капилярите, колкото… колкото колите по натоварена градска улица.
Този път не се забави. Замахна с плавника на дясната си ръка, разрязвайки дълъг прорез. Този път не отдели дори една микросекунда, за да се безпокои дали не е убил невинна твар. Краката му заработиха отново и корабът се задвижи.
Надяваше се, че се движи в същата посока като преди. А ако се беше преобърнал с главата надолу при лудешката си атака срещу червеното телце и сега просто буташе кораба в погрешна посока?
Корабът застана успоредно на надлъжната ос на капиляра. Дишайки тежко се опита да види накъде се движат „плочките“. Ако се преместваха към носа на кораба, значи корабът се движеше назад заедно с течението и беше насочен към разклонението на артерията.
„Така е“, реши той. Не, нямаше значение. Правилно или неправилно, трябваше да се връща на кораба.
Нямаше намерение да даде живота си заради успеха.
„Накъде? Накъде?“
Ръцете му се плъзгаха по повърхността на кораба. Залепват тук. Залепват там.
Смътно видя замъглени фигури от другата страна на стената. Насочваха го с жестове. Опита се да следва указанията.
Губеха се от погледа му.
Нагоре? Сочеха му нагоре? Как би могъл да се изкатери нагоре? Нямаше сили.
От известно време последната му разумна мисъл беше, че не се нуждае от сила. За едно безтегловно, лишено от маса тяло „нагоре“ не се различава много от „надолу“.
Загърчи се нагоре, забравяйки защо и над него се спусна мъгла.
46.
Първото нещо, което Морисън почувства, беше студ.
Студена вълна. После студено докосване.
След това светлина.
Взираше се в някакво лице. Известно време не можа да схване, че това е лице. Отначало виждаше само светли и тъмни петна. След това лице. След това различи лицето на София Калинина.
— Познавате ли ме? — меко попита тя.
Морисън бавно кимна.
— Кажете името ми.
— София — изграчи той.
Завъртя очи, успя с труд да фокусира погледа си, след което обърна глава.
— Наталия.
— Как се чувствате?
— Имам главоболие — гласът му прозвуча слаб и далечен.
— Ще премине.
Затвори очи и се предаде на бездействието. Да не правиш нищо е най-голямото щастие. Да не усещаш нищо!
Почувства студено докосване по хълбока си и отново отвори очи. Откри, че костюма е свален и лежи гол.
Усети, че нечии ръце го задържат и чу нечий глас да казва:
— Не се безпокойте. Не можем да ви предложим душ. Нямаме толкова вода. Но можем да използваме влажна кърпа. Трябва да ви охладим и… почистим.