Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Добре направено — вмъкна Боранова, — но без онова, което извърши Албърт, щеше да е невъзможно.
— Напълно вярно — Дежньов размаха ръка. — Давам му пълно признание и ордена „Ленин“, ако го приеме.
Морисън почувства безкрайно облекчение. Не се налагаше повторно да излиза.
— Благодаря ви, Аркадий.
След това добави доста стеснително.
— Знаете ли, София, все още съм жаден.
Тя веднага му подаде бутилката, но Морисън се поколеба.
— София, сигурна ли сте, че не съм изпил повече, отколкото ми се полага?
— Разбира се, че сте изпили повече, но това е вашия дял. Водата се рециклира лесно. Освен това имаме малък допълнителен запас. Не паснахте напълно на въздушния шлюз. Лакътят ви се показваше, така че се наложи да отворим вътрешния слой и да ви придърпаме, което означава влизане на малко плазма. Не много, благодарение на плътността й. Разбира се, тя беше миниатюризирана и рециклирана.
— След като е миниатюризирана едва ли е повече от капка.
— Наистина е толкова — усмихна се Калинина, — но дори и капката е допълнителен запас и тъй като вие я донесохте, заслужавате допълнителна дажба. Логиката си е логика.
Морисън се засмя и лакомо изсмука допълнителната вода, изцеждайки я от еластичния контейнер, направен в космически стил. Започваше да се чувства сравнително добре, дори повече от добре. Усещаше задоволството, което настъпва при освобождаването от нещо непоносимо.
Опита се да се съсредоточи върху фактите. Все още беше на кораба. Все още, повече или по-малко, беше с размерите на бактерия. Шансовете му да преживее още няколко часа все още бяха под въпрос. И въпреки това, дори осъзнавайки всички тези възможности, не можеше да се пребори с райското блаженство от отсъствието на непоносимата топлина, от присъствието на останалите, от женските грижи.
— Искам да благодаря не само на Аркадий, но и на всички останали, че ме издърпахте и се погрижихте за мене.
— Не се безпокойте — безразлично подметна Конев. — Нуждаем се от вас и от вашата програма. Ако ви бяхме оставили там, проектът щеше да се провали, дори да бяхме открили търсената клетка.
— Може би е така, Юрий — рече Боранова, без да крие възмущението си, — но докато прибирахме Албърт, мислехме само за спасяването на живота му. Не мога да повярвам, че дори ти си бил толкова коравосърдечен, та безпокойството ти за човека, който рискува живота си, за да ни помогне, да се е дължало само на нуждата ни от него.
— Очевидно истинската причина е нежелана — промърмори Конев.
Всъщност Морисън се интересуваше от истинската причина. От споменаването на възможното мозъчно увреждане, той се проверяваше, мислеше, опитваше се да достига до заключения.
— Аркадий — попита Морисън, — когато микротермоядрените двигатели работят, те превръщат миниатюризиран водород в миниатюризиран хелий и част от хелия се отделя заедно с миниатюризираните водни пари или някакво друго вещество, което използвате за създаване на налягане.
— Да — Аркадий застана нащрек. — И ако е така, какво следва?
— И миниатюризираните частици — атоми и елементарни частици — просто преминават през Шапиров, през Пещерата и през Земята и отиват в открития космос, както ми казахте.
— Е, и?
— Те сигурно не остават миниатюризирани. Нали не започваме процес, при който Вселената постепенно ще бъде изпълнена с миниатюризирани частици, докато човечество все повече и повече започва да използва миниатюризацията?
— И така да е, какво ще ни навреди? Човешката дейност и за милиарди години не би прибавила значително количество миниатюризирани частици към Вселената. Но на практика не е така. Миниатюризацията е метастабилно състояние, което означава, че винаги има възможност миниатюризираните частици да се върнат спонтанно към истинската стабилност, т.е. към неминиатюризираното състояние.
Морисън видя с ъгълчето на окото си, че Боранова предупредително вдигна ръка, но Дежньов, както обикновено, трудно прекратяваше словоизлиянията си.
— Естествено — продължи той, — трудно е да се предскаже кога дадена частица ще се върне към нормално състояние, но мога да се обзаложа, че повечето ще са отвъд орбитата на Луната, когато се случи. А що се отнася до няколкото частици — такива винаги съществуват — които ще се деминиатюризират почти незабавно, тялото на Шапиров може да ги абсорбира…
Изглежда, че забеляза повелителния жест на Боранова, защото каза:
— Но аз ви отегчавам. Както каза баща ми на смъртното си легло: „Възможно е поговорките ми да са ви отегчавали, но занапред няма да ги чувате, така че ще жалеете по-малко за мене, а следователно — ще страдате по-малко.“ Старецът би се изненадал, а може би и разочаровал, колко често ние, неговите деца, ги цитираме. Но не мисля, че бих рискувал с другарите си на кораба…