Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Всички — червеното телце, тромбоцита, той самия, кораба — се движеха бавно заедно със слабото пъплещо течение в капиляра, доколкото можеше да се прецени по плавното преместване спрямо плочестата стена.
Морисън се учуди защо усеща толкова слабо Брауновото движение. В действителност се усещаше някакво слабо движение и околните обекти потрепваха. Дори и мрежестата картина на капилярните стени помръдваше по някакъв странен начин.
Но нямаше време да се занимава с размишления. Трябваше да приключва и да се връща в кораба.
Намираше се на около метър от кораба. Метър ли? Чисто субективно. Колко ли микрометра, колко ли милионни от метъра го отделяха от кораба? Не спря, за да се опитва да пресметне отговора на този въпрос. Размаха плавниците си, за да се върне при кораба. Плазмата определено беше по-плътна от морската вода — неприятно по-плътна.
Топлината, разбира се, не изчезваше. Никога нямаше да спре, докато тялото беше живо. Челото на Морисън се овлажни. Хайде, трябваше да започва.
Протегна ръка, за да я постави там, откъдето беше излязъл от кораба, но не докосна нищо. Все едно че натискаше мека въздушна възглавница, макар очите му да казваха, че между ръцете му и корпуса на кораба няма нищо, освен може би тънък слой течност.
Замисли се за миг и разбра какво ставаше. Външната повърхност на костюма му беше заредена отрицателно. Същият заряд носеше и корпуса, когото опитваше да докосне. Той го отблъскваше.
Но по корпуса имаше и области с положителен заряд. Морисън прокара ръка, търсейки място, където да е сигурен, че докосва пластмасата. Това, само по себе си, не беше достатъчно, понеже ръцете му се плъзгаха по повърхността, все едно че беше безкрайно хлъзгава.
А след това лявата му ръка прилепна почти с щракане. Беше достигнал област с положителен заряд. Опита се да се освободи, отначало с внимателно дърпане назад, а след това затегли отчаяно. Все едно че беше закован към това място. Плъзна дясната си ръка. Ако я закрепеше може би щеше да успее да издърпа лявата си ръка.
Щрак! Със закрепена дясна ръка, той опита да издърпа лявата. Нищо не се получи. Прилепна към корпуса, като че ли беше разпънат на кръст.
По челото му се спускаха капки пот. Изпоти се и под мишниците.
Извика безпомощно, размахвайки крака от усилие.
Гледаха към него, но как можеше да посочи ръцете си, хванати в капан? Червената клетка, която съпътстваше кораба от момента на излизането му, се приближи и го бутна към корпуса. Гърдите му обаче не залепнаха. За щастие не се намираха срещу положително заредена област.
Калинина гледаше към него. Говореше нещо, но не можеше да я разбере по движението на устните й, във всеки случай не и на руски. Направи нещо на компютъра си и лявата му ръка се освободи. Вероятно беше намалила големината на заряда.
Кимна с глава, надявайки се, че жестът му ще бъде разбран като благодарност. Сега трябваше само да тръгне обратно, от една положително заредена област към друга, докато достигне до задната част на кораба.
Започна да се придвижва. Чувстваше се прикован, не толкова от грубата сила на електромагнитното взаимодействие, колкото от мекия натиск на червеното телце.
— Махай се! — изкрещя Морисън, но червената клетка не разбираше от викове. Ролята й беше напълно пасивна.
Морисън я забута с двете си ръце, помагайки си с крака. Еластичния повърхностен слой на червената клетка поддаде и хлътна навътре, но колкото повече поддаваше, толкова повече се съпротивляваше, докато накрая Морисън натискаше безуспешно. Щом се измори, клетката отново го притисна към кораба.
Спря, за да си поеме дъх, който беше горещ и примесен с пот. Замисли се дали ще отпадне от обезводняването или от треската, която със сигурност щеше да се появи, ако не успяваше да се освобождава от топлината отделяна от собственото му тяло, а най-вече от усилията, които полагаше да се измъкне от червеното телце.
Вдигна ръка и замахна с ръба на плавника. Пластмасата разряза ципата на клетката, пробивайки я като балон. Отвора се разшири от повърхностното напрежение. От вътрешността се процеди вещество — облак от зрънца — и червеното телце започна да се смалява.
Морисън се почувства като убиец на беззащитно живо създание и усети силна вина. След това реши, че в кръвоносната система има милиарди червени кръвни клетки и че те имат най-много 120 дни живот.
Сега можеше да се насочи към задницата на кораба.
Вътрешната повърхност на костюма не се замъгляваше. А защо да се замъглява? Повърхността беше с температурата на тялото му, а към пластмасата не прилепваше нищо. Влагата, което би кондензирала по костюма, вероятно се събираше в ъглите на локвички, които се стичаха при движението му.