Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Яшим я извади. Беше Коранът.
Друго в сандъка нямаше. Миришеше на лак.
Яшим се усмихна мрачно.
Събират съдове, каза си. Ще има гощавка.
Предстои карагьозка вакханалия.
Бързо затвори капака и се отправи към стълбите. По средата на пътя отново потъна в мрак и запрескача стъпалата нагоре по спиралата, прекоси с два скока помещението, без да се интересува, че вдига облаци прах. Щом стисна парапета, дръпна вратата с другата ръка, за да я затвори, закачи веригата и се облегна задъхан на стената. От това място можеше да наднича през клоните на кипариса.
Как е възможно да се уплаша от няколко чинии?
Защото, реши той, този път напипах вярната следа. Появяват се три тела в близост до трите текета. Това е четвъртото. Построено е на мястото, където еничарите са постигнали най-забележителния си успех — завладяването на Константинопол.
Тялото щеше да се появи в най-скоро време.
90.
Първият човек, когото Мурад Езлек видя, когато влезе в кафенето, за да закуси, бе Яшим ефенди, чорбаджията, когото спаси от щавачите.
Той също го видя, усмихна се широко и помаха с ръка. Новият клиент прошепна нещо на един от преминаващите сервитьори, настани се до евнуха и подаде ръка.
— Добре ли си, ефенди? Как е кракът?
Яшим го увери, че се оправя. Езлек го погледна с огромно любопитство.
— Вярвам ти, ефенди. Прости ми, но приличаш на разцъфтяла роза.
Яшим наведе глава, защото си спомни часовете, прекарани в леглото с Евгения. Представи си я как стене, как отмята красивата си глава и оголва зъби в моменти на страст, покорена напълно — както сама му бе прошепнала — от мъжа, който не само задоволяваше апетита й, а бе в състояние по време на часовете заедно да събуди глад, за който тя не бе предполагала, че съществува. Не бе успял да мигне през цялата нощ.
Не бе спал много и предишната — нощта, когато подгони нападателя на Прийн и го изпусна във врящата каца в табакханата. От този момент насетне бе непрекъснато в движение — второто отиване до руското посолство, изпращането на Палевски на тържеството, за да си осигури повече време, обиколките в търсене на текето, което не означаваше абсолютно нищо за никого, освен за него и… за кого още? Непрекъснато прехвърляше различни възможности, припомняше си срещите през изминалата седмици, търсеше нещо, за което да се захване.
И през всичкото време се опитваше да не мисли за онова, което се бе случило снощи. Не искаше да се сеща нито за болката, нито за желанието. Нито за мъчението, на което не успя да се противопостави.
Щеше да разбере какво може да направи за него приятелят му Езлек, а след това да отиде до хамама, за да живне малко. Тъкмо щеше да отмие прахта от кулата на Керкопорта. В хамама щеше да успокои пулсиращите си крака, да пропъди мислите, да проумее присъствието на демона, с който се бе борил дълго, за да не му се поддаде.
Мурад Езлек го погледна над чашата си кафе и забеляза изражението му.
— Добре ли си?
Яшим се овладя.
— Трябва ми помощта ти. Отново — призна той.
91.
Час преди смрачаване Станислав Палевски се сля с групата мъже, които кипяха от възмущение пред вратите на хамам „Челеби“, една от хубавите бани.
Сградата бе разположена в полите на хълм, под истинска плетеница от улички, сравнително широки, което означаваше, че кварталът е за заможни хора. Къщите не бяха сбутани стреха до стреха, ала не бяха и от най-големите, скрити зад високи зидове. Тук живееха богати търговци и чиновници, които обичаха да се разхождат по улиците вечер, да обсъждат събитията от деня в многобройните кафенета и заведения. Не бе далече от „Кара Давут“ и идеята на Палевски бе да се отбие да се изкъпе и след това да отскочи до Яшим за обичайната вечеря в четвъртък, когато по традиция преминаваше пеша моста на Галата, спокоен и доволен, стиснал торбата с двете бутилки водка „Бизон Грас“, увити в студени парцали.
Най-неочаквано затвориха хамам „Челеби“ за чистене. Разочарованите мющерии дръпнаха торбите с чисто бельо и зароптаха срещу управата.
— Рекоха да се върнем след час, дори след два! — оплакваше се мъж с арабски тюрбан. — Да не би да искат цяла вечер да се юркам нагоре-надолу по хълмовете и да разнасям дрехите си!
Друг му пригласяше:
— При това е четвъртък!
Палевски се замисли над тези думи. Разбира се! Утре бе свят ден, посветен на почивка и молитви, ден, който трябва да посрещнеш безупречно чист, поне отвън. В четвъртък вечер в баните винаги се събираха много хора.
— Простете, че ви прекъсвам — обади се любезно той. — Просто не разбирам какво става.