Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Имаше два вида хора, които проявяваха интерес и разказваха историята на всеки желаещ да я чуе.
Еничарите се интересуваха с неприкрита гордост.
Фанариотите също се интересуваха, ала със съжаление, макар Яшим да не успя да определи дали съжалението им е искрено. Истината бе, че гръцките принцове търговци от Фанар бяха натрупали богатствата си по време на отоманското владичество.
Яшим помнеше много ясно къде беше, когато чу за пръв път в пълни подробности разказа за турското нашествие. Къщата на семейство Маврокордато в квартала Фанар бе най-величествената и най-мрачната на цялата улица. От притаилия се зад високи зидове дом в стил рококо семейството ръководеше непрекъснато увеличаващите се поръчки, идващи чак от княжествата по Дунав и складовете в Трабзон, като не се отказваше от граждански и духовнически титли и санове. През вековете семейство Маврокордато бе дало на света учени и императори, боляри, сюзерени и флотски адмирали, негодници, светци и красиви дъщери. Бяха неприлично богати, със завидни връзки, а информацията, с която разполагаха, ги правеше опасни.
Онази вечер на масата се бяха събрали седем членове на семейство Маврокордато и Яшим. По лицата им бяха изписани и веселост, и горчивина, и страх, и завист, и самодоволство, и презрение. Имаше и едно прелестно лице, което той все още виждаше в сънищата си, чийто поглед казваше много повече. Само очите на всички бяха еднакви — сини и проницателни. Едва тогава Яшим разбра защо турците се страхуват от сините очи.
Масата бе покрита с анатолийска покривка, която сигурно е била работена в продължение на години, защото възлите бяха стегнати много здраво. Бяха сервирали кафе, и когато дръпнаха тежките завеси и слугите се оттеглиха, Георгиос Маврокордато, патриархът на клана с едра челюст, накара Яшим да докладва.
След това Георгиос бавно пристъпи към камината и останалите се надигнаха, за да се преместят при него. Мълчанието им приличаше на тих разговор. Най-сетне престарялата майка на Георгиос приглади черната си копринена рокля и повика Яшим.
Тогава му разказа за нашествието.
86.
Както бе застанал в самия край на улицата, си припомни разказа й.
Спомни си горчивината, с която му разказваше за Керкопорта. Малката порта.
Обсадата продължавала вече деветдесет дни, когато младият султан Мехмед дал знак за последния щурм. Изтощени и слаби, няколкото хиляди византийци, останали да защитават града си, чули бумтенето на казаните и видели как хълмовете отвъд стените се раздвижват, когато десетките хиляди войници на Мехмед се впуснали в атака. Вълна след вълна омаломощавала почти безлюдните стени, издигнати преди хиляди години. Били се събрали анатолийски левенти, башибозуци от сръбските и българските планини, ренегати и авантюристи от цялото Средиземноморие. С всяка атака защитниците отслабвали все повече и повече и въпреки това атаките продължавали, а полицията на Мехмед дебнела най-отзад с боздугани и камшици, за да не позволи на войниците да се оттеглят, високи стълби били опрени на стените, наоколо се носело пищенето на анатолийски гайди, блестели огньове и от време на време проехтявал тътенът на гигантския унгарски топ.
Всички камбани в града звънели. Когато димът се разнесъл от пробивите в стената, където умирали нашественици, когато защитниците се спуснали да се погрижат за слабите места, когато луната най-сетне изплувала иззад черен облак, Мехмед повел пехотата си — еничарите. Повел ги към крепостния ров и оттам напреднали. Не ги пуснал в разгара на битката, където гинели провинциалните наборници и турците щурмували стената през нощта, ами изчакал ранното утро и те преминали в нишка, дръзки и отпочинали.
— Защитниците се сражавали по стените в ръкопашен бой повече от час — разказваше старицата. — Били убедени, че турците ще паднат. Дори еничарите отстъпили за момент. Само че не станало така.
Яшим бе наблюдавал как устните й се движат над беззъбите венци. Тя бе продължила.
— Имало една малка порта там, където старите стени на Теодосий се скачвали с по-високите зад палата на василевсите. Един Господ знае преди колко години била заключена и залостена. Била съвсем малка. Едва ли двамина, застанали редом, можели да минат през нея… ала какво знаем ние за Божията воля? Същата порта била отворена в началото на обсадата за контраатака. Група мъже от отряда се върнали и — направо не е за вярване — последният забравил да залости портата.
Обсадата се увенчала с успех, когато враговете открили тясната порта с разхлабени панти — единствената пролука в тринайсетте километра масивна външна и укрепваща вътрешна стена. Еничарите се промъкнали през портата и се озовали между двете стени. Там били лесна мишена и все още не било късно защитниците да ги отблъснат или избият, ала един от героите, генуезки морски капитан, бил сериозно ранен от изстрел. Докато хората от екипажа му го сваляли от стените, византийците се уплашили, че са изоставени, и надали отчаяни викове. Отоманците щурмували вътрешните стени и гигант на име Хасан се втурнал към оградата от колове, повеждайки ротата си еничари. Десет минути по-късно турските знамена се веели на кулата над Керкопорта.