Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Това се случило преди четиристотин години.
Ето че сега зад огромния стар кипарис на площада кулата на Керкопорта в червено и бяло се открояваше на фона на оцъкленото зимно небе, ала вече празна.
Това бе мястото, на което с един кървав замах бе сложен краят на хиляда и петстотин години римска история, когато последният император на Византия бе свалил императорските си отличителни знаци и с меч в ръка се бе хвърлил в битката, след която никой повече не го видял.
Това бе мястото, където Константинопол, Червената ябълка, пъпът на света бе завоюван от еничарите, за да бъде предаден на исляма и султана.
Излиза, че Стария Палмук не бе прав.
Наистина имаше четвърта кула.
Имаше четвърто теке.
Яшим тръсна глава, за да пропъди спомените, и пристъпи напред под лъчите на зимното слънце.
87.
Каменните стълби, които отвеждаха към вътрешен парапет покрай първата стена, не се виждаха откъм улицата. За да стигне до тях, Яшим трябваше да се придвижва опипом по необозначен проход между две дървени къщи, опрени в стената. Щом стигна върха, той се обърна и пое успоредно с парапета към кулата на Керкопорта.
В мазилката се виждаше дървена врата на нивото на парапета. Беше оставена открехната, пантите й бяха ръждясали, бе закрепена да не падне с олющена желязна верига, която едва не се разкъса, когато Яшим я докосна. Евнухът блъсна силно. Вратата се разтресе. Подпря я с рамо и натисна нагоре, докато пантите изскърцаха жално и тя се отвори навътре в мрака.
Подът бе прашен, покрит с изронена мазилка и сухи птичи курешки. Яшим пристъпваше много внимателно, следван от полегатите слънчеви лъчи, които проникваха до центъра на помещението. Огледа се. Таванът бе забулен в сенки. Личеше, че стените някога са били боядисвани, ала сега се виждаха римските тухли, подсилени на места от камъни, а в най-отдалечения ъгъл започваше спираловидна стълба.
Той пристъпи към нея и погледна надолу. Усети полъха на течение, което сочеше, че някъде долу има въздух и може би светлина. Усети мирис на мокра мазилка и слама. Провлачи крак по първото стъпало и заслиза в тъмното. По лявата му ръка полепнаха паяжини.
След няколко стъпки се оказа в пълен мрак и щом си помисли за слънцето на площада и за дюкянджиите, насядали по праговете, разбра, че това място е може би най-самотното и тихото в целия Истанбул.
Нова извивка на спиралата разсея мрака, и докато Яшим продължаваше да се спуска надолу, отнякъде се процеди мътна светлинка. Най-сетне се озова в сводеста стая с два прозореца с пуснати кепенци. Слънцето се промушваше през процепите им и разхвърляше лъчи наоколо.
Стените зеленееха от влага, ала мазилката бе все още непокътната, и когато Яшим се взря, различи същите форми като в насринското теке, което бе посетил. Видя дървета, шатри и река. В средата на стаята имаше дълга дъбова маса, а пейките бяха изтласкани до стените.
Пристъпи напред и прокара пръст по масата. Беше чиста.
А помещението отгоре тънеше в прах и мръсотия.
Обърна се към прозорците. Слънцето блестеше през пролуките и той не успя да види нищо, затова вдигна ръка, за да заслони очи, и забеляза врата. Беше заключена от външната страна.
Застана с гръб към вратата и огледа стаята. От това място виждаше какво има от другата страна на масата.
В далечния край бе поставено нещо като дървена ракла с плосък капак.
Яшим прекоси стаята и застана до него. Капакът бе на нивото на гърдите му. Пъхна пръсти под ръба и опита внимателно да отвори.
Капакът се вдигна веднага и той надникна вътре.
88.
Станислав Палевски отвори уста, за да изпъшка, както всяка сутрин, когато се будеше. Само че звук не излезе.
— Ха!
Спомни си събитията от предишната вечер с кристална яснота.
Размърда пръстите на краката си и те щръкнаха в долния край на леглото, изпод юргана, с който бе започнал да се завива отдавна, също като турците. Пръстите му бяха много мръсни. Най-сетне се сети, че ги бе лъснал с четка, намазана с вакса.