Черният еднорог

На второ място, коболдите установиха, че Уилоу на два пъти се бе връщала обратно по стъпките си. Силфидите бяха вълшебни същества, които не можеха да се заблудят, а това означаваше, че тя или търси нещо, или следва нещо. Но по нищо не можеше да се разбере какво би могло да е то.

На трето място, Еджууд Дърк все още отсъстваше. Никой не бе виждал котарака, откакто тръгнаха на път преди две денонощия, след завръщането на Буниън и Парснип, за да намерят Уилоу. Досега Бен не беше обърнал внимание на отсъствието на Дърк, защото цялото му внимание бе насочено към това да намери Уилоу. Но когато се изправи пред другите загадки, той почти инстинктивно се огледа за Дърк, вероятно с надеждата да получи от животното поне веднъж пряк отговор. Ала от Дърк нямаше и следа.

Всичко това ставаше, докато вървяха. Никой измежду тях не можеше да направи нищо, за да се изясни объркването тъкмо в момента и затова той нареди просто да продължат пътя си.

Към обяд вече бяха заобиколили целия Мърук и за четвърти път се натъкнаха на следите на Уилоу. Този път тя бе започнала да се отдалечава от древната крепост. Буниън няколко минути проучва следите й, почти забил лице в пръстта в усилие да ги разгадае. Накрая заяви, че не може да каже кои от следите са последни. Всички му се струваха твърде пресни.

Членовете на малката дружинка спряха и се спогледаха, не знаейки какво да решат. Лицата на Бен и Куестър бяха покрити с капчици пот, а чупка гномите хленчеха, че са жадни. Абърнати дишаше тежко. Всички бяха потънали в прах. Присвиваха очи на ослепителната слънчева светлина и лицата им се гърчеха и изопваха от притеснение. Бяха уморени и изнервени и отегчени до смърт от това да обикалят и да тъпчат на едно място.

Макар и да нямаше търпение да продължат, все пак Бен неохотно трябваше да склони да спрат за обяд и за кратка почивка, но тъкмо в този миг силен трясък прогърмя наблизо. Някакъв камък се беше откъртил и паднал. Трясъкът идваше откъм Мърук.

Той погледна към останалите с безмълвен въпрос, но изглежда никой нямаше мнение.

— Все пак можем да проверим — заяви Бен и решително тръгна да проверява, а останалите го последваха с различен ентусиазъм.

Проправяха си път нагоре между шубраците и дърветата и рухналите стени и кули на Мърук се изпречваха от време на време пред очите им, в пролуките между клонаците. Парапетите се очертаваха на фона на небето, проядени и изпочупени, а прозорците зееха като празни дупки. Сред сенките се стрелкаха прилепи и пищяха пронизително. Продължаваха да чуват трясъци някъде напред, сякаш нещо яростно се мъчеше да се освободи от някакъв капан. Минутите се нижеха. Малката дружинка приближи хлътналите порти на крепостта.

Трясъците бяха престанали.

— Нещо тук не ми харесва — мрачно заяви Абърнати.

— Ваше Величество, май трябва… — започна Куестър Тюс, но млъкна, когато видя неодобрението, изписано на лицето на Бен.

— Май трябва да видим какво става — довърши изречението му Бен.

И Бен ги поведе, последван на крачка от коболдите и от всички останали. Влязоха през портите, пресякоха обширния външен двор и се промъкнаха през прохода, който извеждаше от вътрешната стена към вътрешния двор и основните постройки. Проходът беше дълъг и тъмен и миришеше на гнило. Бен сбърчи нос от отвращение и забърза напред. Все още цареше пълна тишина.