Дядо Прас

Банджо впи розовите си прасешки очички в нея. За частица от секундата тридесет и пет годишен мъж надникна през облаците в главата на петгодишното хлапе.

— Е, тъй бива. Пак ще се види с наш’то мамче. — Разговорът го изтощи видимо. Раменете му увиснаха. — Искам да си ходя вкъщи.

Тя огледа огромното изцапано лице, вдигна рамене безпомощно, извади кърпичка от джоба си и изтри най-лошите петна. После тикна кърпичката в ръката му.

— Издухай си носа.

Отмести се благоразумно, докато затихне ехото от могъщия тръбен звук.

— Задръж кърпичката. Моля те — каза му от сърце. — И си прибери ризата в панталона.

— Добре, госпойце.

— А сега слез долу и измети всички зъби извън кръга. Ще се справиш ли?

Банджо кимна.

— Какво трябва да направиш? — провери Сюзън. Той се съсредоточи.

— Ще измета зъбите от кръга.

— Браво на теб. Върви.

Сюзън го съпроводи с поглед и се озърна към отворената врата. Помнеше отлично, че магьосникът бе стигнал до шестата ключалка.

Стаята вътре беше само в бяло, а кълбящата се до коленете й мъгла поглъщаше звуците.

Имаше легло — голямо, с прашен стар балдахин.

Отначало й се привидя, че е празно, но след миг съзря тялото, загубило се сред хълмовете от възглавници. Изглеждаше досущ като престаряла дама с дантелено боне.

Старицата й се усмихна.

— Здравей, Сюзън.

Тя не помнеше да е имала баба. Майката на баща й бе починала малко след раждането на Сюзън, а по другата родова линия… Каква ти баба?! Но би искала да си има тъкмо такава баба. „В кошмарите си“ — добави непоносимо разсъдливата част от съзнанието й.

Причуваше й се детски смях. Някъде си играеха хлапета. Звукът открай време й действаше успокояващо.

Разбира се, стига да не чуваше думите, излитащи от малките устнички.

— Не — изрече с равен глас.

— Извинявай, миличка, не те разбрах — промълви старата дама.

— Ти не си феята на зъбчетата.

— Заблуждаваш се, скъпа. Именно феята на зъбчетата съм.

— „О, бабо, какви големи зъби имаш…“ Ама че работа, дори пухения шал не си забравила!

— Сладурчето ми, не схващам…

— Пропуснала си люлеещия се стол — ухили се Сюзън. — Винаги съм си представяла, че ще има и люлеещ се стол…

Лек пукот зад гърба й. И затихващо „скръц-скръц“. Сюзън не си направи труда да погледне.

— Ако си добавила и котенце, което си играе с кълбо прежда, лошо ти се пише! — изсъска свирепо и стисна бронзовия свещник на шкафа. Беше задоволително тежък. — Не вярвам да си истинска — сподели още по-равнодушно. — Никаква дребна старица с пухен шал не властва тук. Излязла си от главата ми. Така се браниш… Бъркаш в главите на хората и откриваш какво ще ги довърши… — Замахна, но свещникът мина през фигурата на леглото. — Видя ли? Дори не съществуваш.

— Аз съществувам, миличка — увери я старицата, а очертанията й вече се меняха. — Но не и свещникът.

Сюзън разгледа новото видение.

— Не става. Ужасно е, но не ме плаши. И така нищо не постигаш. — Метаморфозата не спираше нито за миг. — И с образа на баща ми няма да ме стреснеш. Охо, ти май остъргваш дънцето? А паяците ги харесвам. Змиите не ме притесняват. И плъховете са големи симпатяги. Кучета? Не. Извинявай, но нима някой може да се страхува от това!