Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Ридкъли се пресегна над раменете им, хвана единия обут в черно крак и дръпна нагоре. Обърна пострадалия с главата надолу и го прасна по гърба.
Чак тогава забеляза изумените погледи.
— Тъй правехме във фермата — обясни невъзмутимо. — С малките козлета няма грешка.
— О, що за методи! — възмути се Деканът. — Аз не бих…
Лъжемъртвецът издаде задавен звук.
— Я разчистете малко! — сопна се Архиканцлерът и без да ги чака, помете масата със свободната си ръка.
— Тъкмо се канех да си взема от скаридите! — разсърди се Лекторът по съвременни руни.
Тийтайм отвори очи. Несъмнено беше издръжлив, щом оцеля и след като видя съвсем отблизо носа на надвесилия се над него Ридкъли. Запълваше личната му Вселена като гигантска розова планета.
— Извинете. — Пондър беше разтворил бележника си и се канеше да записва. — Приносът ви ще бъде изключително важен за напредъка на натурфилософията. Видяхте ли ярки светлини? Попаднахте ли в сияещ тунел? Някой от вашите покойни роднини опита ли се да ви заговори? Коя дума би описала най-точно?…
Ридкъли го побутна назад.
— Какви ги вършиш, господин Стибънс?
— Сър, непременно трябва да поговоря с него. Та той се е разминал на косъм със смъртта!
— Всички го правим. Нарича се „живот“, ако още не си наясно. Прибери проклетия молив и се погрижи да сипеш нещо ободряващо за горкото момче.
— Уф… Това трябва да е Невидимият университет, нали? — опомни се Тийтайм. — А всички вие сте магьосници?
— Лежи си спокойно, рано ти е да ставаш — посъветва го Архиканцлерът.
Тийтайм вече се надигаше на лакти.
— Имах един меч…
— А, паднал е на пода. — Деканът се наведе. — Струва ми се, че няма… Ей, аз ли го направих?!
Всички се облещиха към падащото парче от масата. Нещо бе срязало всичко — дърво, покривка, чинии, прибори, храна… По-късно Деканът се кълнеше, че и една свещ била с половин пламъче за миг, докато фитилът не се сетил, че се държи неприлично.
Той вдигна ръка. Околните се пръснаха като пилци.
— Аха, видях го най-сетне! Прилича на тънка синя линия…
— Извинете ме, господине. — Тийтайм си взе оръжието. — Съжалявам, но бързам.
Напусна залата тичешком.
— Накъде си мисли, че е тръгнал? — вдигна рамене Лекторът по съвременни руни. — Нали главният вход е заключен съгласно указа, издаден още от Архиканцлер Споуд?
— Е, да, но момчето има чудесен шперц… — поклати глава Ридкъли, щом отекна трясъкът от падащи врати.
— Що за странна случка? — намеси се Професорът по неопределени изследвания, но вече оглеждаше критично остатъците от трапезата. — Я, колко хубаво е срязан този бут!
— Бу-бу-бу…
Всички впиха погледи в Ковчежника. Държеше половинка от вилица.
— Добре, че моят подарък ще му послужи веднага — отдъхна си Деканът. — Но най-важна е проявата на внимание, нали?
— ИМА ОЩЕ… ВРАГОВЕ — изрече Смърт, когато Бинки вече препускаше между заледени върхове.
— Всички са мъртви…
— ДРУГИ ВРАГОВЕ. НЕ Е ИЗЛИШНО И ТИ ДА ГО ЗНАЕШ. ДОРИ В НАЙ-ТЪМНИТЕ ДЪЛБИНИ НА МОРЕТО ЖИВЕЯТ СЪЩЕСТВА, ЛИШЕНИ ОТ МОЗЪК, ОЧИ ИЛИ УСТА. ТЕ ПРОСТО АЛЕНЕЯТ ПРИКАЗНО ТАМ, КЪДЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГИ ВИДИ. ТЕ СА САМО ЕДНО ТИХИЧКО „ДА“ В МРАКА. И ВЪПРЕКИ ТОВА… ИМАТ ВРАГОВЕ, ИЗПЪЛНЕНИ С НЕУТОЛИМА ЗЛОБА КЪМ ТЯХ. ТЕ ИСКАТ МЪНИЧКИТЕ СЪЩЕСТВА НИКОГА ДА НЕ СА ВЪЗНИКВАЛИ. СЛЕДИШ ЛИ МИСЪЛТА МИ?
— Да, но…
— ДОБРЕ. А СЕГА СИ ПРЕДСТАВИ КАК СЕ ОТНАСЯТ КЪМ ЧОВЕЧЕСТВОТО.
Сюзън изтръпна. За пръв път чуваше нещо друго освен мъртвешкото спокойствие в гласа на дядо си.
— Какви са те?
— ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАМЕ. НЕ НИ ОСТАВА МНОГО ВРЕМЕ.
— Аз пък се заблуждавах, че ти винаги имаш предостатъчно време. Тоест… Когато искаш да поспреш, винаги успяваш да се върнеш назад и…
— И ДА СЕ НАБЪРКАМ КЪДЕТО НЯМАМ РАБОТА, НАЛИ?
— Е, признай, че си го правил…
— ТОЗИ ПЪТ СЕ НАМЕСИХА ДРУГИ. А ТЕ НЯМАТ ПРАВО.
— Кои други?
— ЛИШЕНИ СА И ОТ ИМЕНА. НЕКА ГИ НАРЕЧЕМ РЕВИЗОРИТЕ. ТЕ УПРАВЛЯВАТ ВСЕЛЕНАТА. ГРИЖАТ СЕ ГРАВИТАЦИЯТА ДА ДЕЙСТВА, АТОМИТЕ ДА СЕ ВЪРТЯТ ИЛИ КАКВОТО ТАМ Е ПОДХОДЯЩО ЗА ТЯХ. И МРАЗЯТ ЖИВОТА.
— Защо?
— ЗАЩОТО ВНАСЯ… БЕЗПОРЯДЪК. ИЗОБЩО НЕ Е БИЛ ПРЕДВИДЕН. РЕВИЗОРИТЕ ХАРЕСВАТ КАМЪНИТЕ, ОБИКАЛЯЩИ В КРЪГ. НАЙ-МНОГО ОТ ВСИЧКО НЕНАВИЖДАТ ХОРАТА. — Смърт въздъхна. — УВИ, НА РЕВИЗОРИТЕ ИМ ЛИПСВА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР.
— А защо Дядо Прас…
— ОНОВА, В КОЕТО ВЯРВАШ, ТЕ ПРАВИ ЧОВЕК. ЗА ДОБРО ИЛИ ЗА ЗЛО.
Мъглата се разпръсна. Навсякъде по стръмните склонове искреше сняг.
— Това не са ли планините до Костения замък?
— ТАКА Е. В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ. ВЪРНАЛ СЕ Е НА ПОЗНАТО МЯСТО. ЕДНО ОТ НАЙ-РАННИТЕ МЕСТА…