Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Тя сграбчи нещото и този път видът му се запази. Приличаше на малка съсухрена маймунка, само че с големи хлътнали очи под издаденото като тераса чело. Сивата козина висеше на оклюмали кичури. Създанието мърдаше безсилно в ръцете й и гърдите му свиреха.
— Не се плаша лесно — осведоми го Сюзън, — затова пък ще се смаеш, като се убедиш колко се ядосвам.
Създанието се отпусна примирено.
— Аз… Аз…
Тя го остави на леглото.
— Караконджол си, нали?
— Не кой да е… Караконджолът…
— Това какво означава?
— Първият…
Сюзън забелязваше колко е кльощав, как бялото и сивото прошарват козината му, как се е изопнала кожата върху костите…
— Първият ли?
— Аз… Някога имаше… Помня времето, когато всичко беше друго. Ледове. Много пъти ледове. И… как ги наричате сега? — Създанието се задави. — Земите, големите земи… Бяха различни…
Сюзън седна на края на леглото.
— За континентите ли говориш?
— …да, различни, — Хлътналите черни очи светнаха срещу нея, изведнъж караконджолът се поизпъчи и размаха хилавите си ръце. — Аз бях тъмата в пещерите! Аз бях сенките в клонаците! — Пак се сви и се разкашля. — А после… онова нещо… сещаш се… светло, ярко… Сияние, което носиш… Малко горещо слънце в ръцете… Вече нямаше мрак, само сенки. Вие си направихте секири и ги размахахте в горите… И след това…
— Все още има изобилие от караконджоли — напомни тя без особено съчувствие.
— Спотайват се под леглата! Крият се в кухненските шкафове! Но… — Създанието се пребори мъчително да си поеме дъх. — Да ме беше видяла в старото време… Когато те идваха в дълбоките пещери… да драскат по стените, за да им върви в лова… Можех да изрева направо в главите им… Чак червата им да паднат през задниците…
— Да, старите умения се забравят — сериозно потвърди Сюзън.
— О, после се навъдиха други… Но не познаваха онзи първичен, възхитителен ужас… Бяха им достъпни — дори в шепота си караконджолът вложи унищожителен кикот — само тъмните ъгълчета… Аз бях мракът! Аз бях… първият… А вече не правех… нищо повече от тях… Плашех слугините, вкисвах сметаната… Дебнех в сенките, щом от старата година останеше последната огризка… И една нощ… се попитах: „Защо?“
— Чудеше се какъв е смисълът да продължаваш ли?
— …да плаша децата… да се спотайвам… и тогава започнах да се вглеждам в тях. Когато имаше ледове, нямаше деца… Само големи и малки човеци, а не деца… И… и в техните глави съществуваше друг свят… Там остана предишното време. Когато всичко беше младо.
— Ясно. Ти излезе изпод леглото…
— Наглеждах ги… Стараех се да не ги сполети зло…
Сюзън пък се постара да не потрепери.
— Ами зъбчетата?
— Аз… ами не бива да се въргалят навсякъде, всеки би могъл да ги прибере, да извърши страшни злини. А аз ги харесвах, не исках да страдат… — хриптеше и бълбукаше създанието. — Не съм се блазнил да ги нараня, само ги гледах… И пазех зъбите… Понякога сядах тук да ги послушам…
Мрънкаше с увлечение. Сюзън го слушаше и смутена, и изумена. Не знаеше дали да го съжали или — както все по-силно се изкушаваше — да го размаже по пода.
— …и зъбите… Те помнят предишното…
Създанието се разтресе.
— Ами парите? — подсказа Сюзън. — Не съм срещала караконджоли-богаташи.
— …парите… пари има навсякъде… Заровени в дупки… Стари иманета… Паднали зад дивана… Трупат се… И инвестиции… Важно е да се дадат пари за зъба. Част от магията, за да бъде почтена, иначе е кражба… После… остарях, но намерих хора… — Невероятната фея на зъбчетата се закиска и за миг на Сюзън й дожаля за хората в древните пещери. — Не задават въпроси! Дай им пари и ще ти свършат работата, а за нищо не питат… Накрая нахълтаха онези… За да откраднат…
Сюзън мислено махна с ръка. Старите богове си намираха нови места.
— Много си жалък.
— …благодаря… каква любезност…
— Тоест болен.
— …да, старост… И онези хора… Изтощих се… — Караконджолът изстена. — Тук не умираш… Само остаряваш и слушаш смеха…
Сюзън кимаше. И тя чуваше далечното оживено бърборене като от другия край на дълъг коридор.
— …това място… се натрупа полека около мен…
— Дърветата. И небето. Всичко си взел от главите им.
— …умирам… А дечицата… Ти си длъжна да…
Създанието избледня. Сюзън поседя още малко. Чуваше далечния смях.
Питаше се защо ли тези светове на вярата й напомнят за мидите. Парченце боклук, а около него расте бисер…