Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Стана и слезе долу.
Банджо бе измъкнал незнайно откъде метла и парцал. Кръгът беше празен. Огромният мъж по свое желание изтриваше усърдно тебеширените следи.
— Банджо…
— Да, госпойце.
— Харесва ли ти тук?
— Има дървета, госпойце.
Сюзън реши, че може да сметне това за „да“.
— Небето не те ли дразни?
Великанът я погледна учудено.
— Не, госпойце. Що?
— А ти можеш ли да броиш? Той засия самодоволно.
— Да, госпойце. На пръсти.
— И до колко стигаш?…
— До тринайсет, госпойце.
Тя се стресна и огледа по-внимателно ръчищата му.
— Ох, замалко да се подлъжа…
„А защо не? Той е грамаден, човек може да му се довери… И какъв друг живот има?“
— Банджо, според мен ще направиш голямо добро, ако засега вършиш работата на феята на зъбчетата.
— Ама, госпойце, тъй редно ли е? Тя да не ми се сърди после?
— Е… Ще я заместваш, докато се върне.
— Разбрах, госпойце.
— А аз… ще се погрижа да ти помага някой, докато свикнеш. Мисля, че с каруцата докарват и храна. Не позволявай да те мамят. — Тя полека обхвана с поглед горните склонове на живата планина и добави: — Не че ще посмеят, но знае ли човек…
— Добре, госпойце. Ще гледам да е чисто и подредено. А, таквоз…
— Слушам те.
— Госпойце, може ли да си имам кученце? Едно време си имах котенце, ама мамчето го удави, щото цапало.
Паметта й подсказа услужливо името.
— Искаш да бъде Шаро, нали?
— Да, госпойце. Шаро.
— Банджо, сигурно кученцето ти ще се появи съвсем скоро.
Той явно й повярва на секундата.
— Благодаря, госпойце.
— Време е да си вървя.
— Добре, госпойце.
Тя се озърна към висините на кулата. Земята на Смърт е мрачна, но ако попаднеш там, вече си мислиш, че нищо лошо не може да те сполети. Далеч си от местата, където това се случва. А тук…
Пораснеш ли, започваш да се боиш само от… ами от логичните неща. От бедността. От болестта. От разобличаването. Поне не пощуряваш от безумен страх, че нещо те дебне под стълбите. И светът ти не е претъпкан със съмнително преливащи се светлини и сенки. Ха, чудесният свят на детството!… Изобщо не е съкратена версия на света на възрастните. Да, прилича донякъде на техния, но е изписан с големи тежки букви. Всичко е… в повече.
Остави Банджо да мете безгрижно и излезе в света на вечното слънце.
Хленчо и Вайълет се втурнаха към нея. О, Богът размахваше откършен клон.
— Не ти е нужен — смънка Сюзън. Спеше й се.
— Обсъдихме положението — подхвана Хленчо — и решихме, че сме длъжни да се върнем и да ти помогнем.
— А, разбрах. Демократична храброст. Само че онези изчезнаха. Пренесоха се където смятаха, че им е мястото.
О, Богът пусна клона и си отдъхна.
— Виж, не сме искали да…
— Двамата можете да бъдете много полезни — прекъсна го Сюзън. — Вътре е голяма бъркотия. Вървете да помогнете на Банджо.
— Банджо ли?!
— Той… се разпорежда тук. Общо взето.
Вайълет се разсмя.
— Но той е…
— …главният тук — уморено довърши Сюзън.
— Щом казваш — вдигна рамене Хленчо. — Все едно. Можем да му обясняваме какво трябва да се направи…
— Не! Всички само са му обяснявали досега. Той знае кое е правилно. Помогнете му да започне. Разбрахме ли се? Но…
„Ако Дядо Прас се върне, ти ще изчезнеш, нали?“ Не знаеше как би могла да зададе такъв въпрос.
— Аз… напускам досегашната си работа — смънка той. — Аз… да де, ще продължа да замествам други богове през отпуските им.
Втренчи се умолително в очите й.
— Сериозно ли си го решил?
Сюзън се озърна към Вайълет. Е, ако поне тя вярва в него… Може и да им провърви. Нищо не се знае предварително.
— Както си решите. Наслаждавайте се на живота. А аз се прибирам вкъщи. Ама че Прасоколеда ми се падна!
Ревизорите трепкаха от напрежение. И както им е присъщо, ако нещо се оплете много, ама много зле, пък и се нуждае от незабавно разнищване, накрая се успокоиха и се захванаха със задачата да определят кой е виновен.
„Беше…“
Спряха дотук. Ревизорите оцеляваха с консенсус, а това превръща намирането на черната овца в сериозен проблем. И в края на краищата щом не можеха да посочат виновник, значи никой не бе сбъркал. Нали точно в това е смисълът на колективната отговорност? По нещичко прилича на лошия късмет…
„За съжаление хората могат да останат с неправилни представи за събитията. И да задават ненужни въпроси.“
„Ами Смърт? Той се намеси.“
„Е… Всъщност не е така.“
„Хайде, де! Той замеси и момичето.“
„А, не. Тя сама го реши.“
„Да, но той й каза…“
„Не. Напротив. Нареди й изобщо да не… Ох, проклятие!“