Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Кой идиот ходи със зъби в джобовете? — изненада се Архиканцлерът.
— Може би некадърен боксьор? — предположи Професорът по неопределени изследвания. — Ще отида да повикам Модо. Не е зле да махне тези тленни останки оттук.
— Щом имаме данни от тавмометъра — замисли се Ридкъли, — защо да не се допитаме до Хекса?
— Муструм — строго изрече Деканът, — аз продължавам да държа на убеждението си, че все пак има проблеми, които можем да решим и без участието на онази мислеща… мелница.
Смърт оглеждаше внимателно Хекса.
— ЗНАЧИ ТОВА Е МАШИНА ЗА МИСЛЕНЕ?
— Ъ-ъ… да, сър — потвърди Пондър Стибънс. — Когато споменахте… Ами вижте, Хексът вярва във всичко… Но нали слънцето все пак ще изгрее? Това му е работата ъ края на краищата.
— ОСТАВИ НИ САМИ.
Пондър забърза с гърба напред към вратата.
Мравките щъкаха по тръбичките. Зъбните колелца се въртяха. Голямото воденично колело с овчите черепи скрибуцаше кротко. Някъде из механичните дебри писукаше мишка.
— ТУК ТВЪРДЯТ, ЧЕ СИ МИСЛИТЕЛ. ИСКАМ ДА СТИГНЕШ ДО ЛОГИЧНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, КОИТО ЩЕ НАСТЪПЯТ, АКО ХОРАТА ПРЕСТАНАТ ДА ВЯРВАТ В ДЯДО ПРАС. ОТГОВОРИ МИ — СЛЪНЦЕТО ЩЕ СЕ ИЗДИГНЕ ЛИ В НЕБЕТО?
Минаха няколко минути. Колелцата се въртяха. Мравките подтичваха. Мишката писукаше. Пясъчен часовник се спусна на пружина. Полюля се и отскочи нагоре.
Хексът написа: +++ Слънцето няма да се издигне в небето. +++
— ПРАВИЛНО. КАК МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНО ТОВА?
+++ С твърда и непоклатима вяра. +++
— ПРАВ СИ. ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС.
+++ Изпълнявам инструкцията. +++
— Е, ВЯРВАШ ЛИ В ДЯДО ПРАС?
+++ Вярвам. +++
— ВЯРВАШ… ЛИ… В… ДЯДО… ПРАС? ОТГОВОРИ МИ.
+++ ВЯРВАМ!!! +++
Настъпи промяна в нелепото струпване на тръбички и частички. Голямото колело се намести в ново положение. От другата страна на стената забръмчаха пчели.
— ДОБРЕ.
Смърт понечи да си тръгне, но перодръжката заскърца трескаво. Изчака и взе изписания лист.
+++ Скъпи Дядо Прас, за Прасоколеда си пожелавам… +++
— О, НЕ. ТА ТИ НЕ МОЖЕШ ДА МУ ПИШЕШ… — Смърт се замисли. — А ЗАЩО НЕ?
+++ Така е. Вече имам право. +++
Смърт дочете списъка.
— ВСЕ ПАК ТИ СИ МАШИНА. ВЕЩИТЕ НЯМАТ СТРЕМЕЖИ. ЕДНА ДРЪЖКА НА ВРАТА НЕ ИСКА НИЩО, МАКАР ДА Е СЛОЖЕН МЕХАНИЗЪМ.
+++ Всички неща копнеят да бъдат нещо друго. +++
— УБЕДИТЕЛЕН ДОВОД.
Смърт се сети за мъничките алени цветчета в черните дълбини.
— ПОВЕЧЕТО ПОНЯТИЯ В ТВОЯ СПИСЪК СА МИ НЕПОЗНАТИ. УВИ, ЕДВА ЛИ И ЧУВАЛЪТ ЩЕ УСПЕЕ ДА ИЗПЪЛНИ ЖЕЛАНИЯТА ТИ.
+++ Много съжалявам. +++
— НО НИЕ ЩЕ НАПРАВИМ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ — обеща Смърт. — ПРИЗНАВАМ, ЧЕ ЩЕ МИ ОЛЕКНЕ, КОГАТО ТАЗИ НОЩ ОТМИНЕ. НЕСРАВНИМО ПО-ТРУДНО Е ДА ПОДАРЯВАШ, ОТКОЛКОТО ДА ПОЛУЧАВАШ. — Той бръкна в чувала. — Я ДА ВИДИМ СЕГА… НА КОЛКО ГОДИНКИ СИ?
Накрая Сюзън вървеше бавно и на пръсти по стъпалата, а с дясната си ръка стискаше дръжката на меча.
„Ето ме тук, практично настроена към живота гувернантка, която на ум събира по-бързо, отколкото останалите на хартия, а се катеря в кула с формата на зъб, собственост на феята на зъбчетата, и се каня да размахвам меч, собственост на Смърт… Всеки път едно и също. А как ми се иска поне един месец, един-единствен проклет месец да ми се размине без тези глупости!“
Чуваше гласове малко по-нагоре. Обсъждаха някаква ключалка.
Надникна иззад ъгъла от последното стъпало.
Тук май имаше временен бивак. Виждаха се разни торби и постелки. Двама седяха на сандъци и наблюдаваха трети, който човъркаше врата в извита стена. Единият мъж беше най-чудовищната грамада, която бе виждала през живота си — от онези месести великани, чиито наглед убедителни тлъстини при нужда се оказват купища от съвсем леко отпуснати мускули. А другият…
— Здрасти — приветства я някой весело до ухото й. — Как се казваш?
Тя се застави да извие главата си към него много бавно и отмерено.
Първо видя мътния сив блясък на стъкленото око. После жълтеникавобяло око с точица вместо зеница.
А около очите имаше дружелюбно розово лице, увенчано с невинни къдрици. Всъщност беше доста хубаво като за мъж, обаче очите подсказваха, че може и да е откраднато от другиго.
Ръката й посегна неволно, но веселият младок я изпревари — вече измъкваше ножницата изпод колана й.
— А, не! — отпъди той небрежно опитите й да си върне оръжието. — Виж ти, виж ти… Каква изненада! Бяла костена дръжка, безвкусни орнаменти с черепни мотиви… Второто любимо оръжие на Смърт, нали? Страхотна Прасоколеда си прекарвам тази година! И тъй, ти трябва да си Сюзън Сто-Хелит. Благородничка. Бих ти се поклонил — той изпърха леко назад, — но се боя да не ми сториш нещо страшно…