Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Прекъсна го тихо щракане, а магьосникът до вратата се задъха от ликуване.
— Да! Да! Дървена клечка за зъби в лявата ръка! Ама че е лесно! — Той забеляза втренчения поглед на Сюзън и изхъмка притеснен. — Господин Тийтайм, отворих петата ключалка! Никакви проблеми! Използвана е основната окултна последователност на Уодли! Всеки глупак би могъл да ги отвори, ако я знае!
— Аз я знам — кротко съобщи Тийтайм, без да отделя поглед от Сюзън.
— А… — Умът на Сайдни сякаш натисна педалите назад с все сила, защото отпред го чакаше неоспоримият факт, че убиецът няма време да се занимава с излишни хора. — Има… и… някои… любопитни… нововъведения… Хитроумни. Да. Аз… ами… ще се заема с шестата…
— Откъде знаеш коя съм? — сопна се Сюзън.
— Че да не е някаква тайна? Включена си в „Справочник за благородните семейства“ на Туърп. Изучавахме го. Дъртакът Мерисет дори ни подхвърляше всеки час, че така сме щели да познаваме бъдещите си клиенти и обекти. Известно ми е и кой е дядо ти по майчина линия.
Сюзън се постара да стане невидима. Уви, беше си все така срамно плътна.
— А ти кой си между другото?
— О, моля да бъда извинен. Джонатан Тийтайм, на вашите услуги. И не се опитвай да ме ядосаш с този тон. Дразня се само от най-важните неща. Е, господин Сайдни, напредваме ли? Ако се придържаме към окултната последователност на Уодли, сега е ред на медта и синьозелената светлина. Разбира се, ако нововъведенията не са прекалено сложни за вас…
— Веднага, господин Тийтайм.
— А ти как мислиш — ще се втурне ли дядо ти да те спасява? Вече имам меча му. Чудя се дали…
Поредното щракане.
— Шестата ключалка, господин Тийтайм!
— Нима…
— Ъ-ъ… искате ли да се заема със седмата?
— Както желаеш. Ще я отвориш с чисто бяла светлина. Но вероятно вече няма значение. Въпреки това ти благодаря. Беше ми много полезен.
— Ъ-ъ…
— Няма нужда да питаш. Можеш да си вървиш.
Сайдни дори не се забави да си прибере торбата с книгите и принадлежностите. Полетя надолу по стълбата, като че се боеше да не бъде върнат и затова се опитваше да изпревари звука.
— Само затова ли си нахлул тук? — изрече Сюзън. — За дребно обирджийство? — В края на краищата той носеше типичните дрехи на убиец, а тя знаеше как да вбеси хора като него. — Запълваме си времето с взломни кражби, така ли?
А той подскачаше възбудено.
— Крадец? Кой, аз ли? Грешиш, благородна госпожице. Но и да бях крадец, щях да отмъкна огъня от боговете.
— Отдавна си го имаме.
— Сигурно вече има и подобрен модел. Не, уважаема, онези са бандити и грабители. Свестни момчета, макар че не би искала да ги видиш как се хранят. Първият е Средния Дейв, вторият е брат му Банджо. Уверявам те, той може и да говори.
Малко по-дребният брат кимна мълчаливо. Сюзън разпозна погледа в очите му. Май се откриваше възможност да го насъска…
А имаше нужда от някакво преимущество. Дори косата й изглеждаше отвратително. Не можеше да се скрие във времето, не можеше да се слее със стените, а ето че дори косата й я подвеждаше…
Беше нормална. Тук беше такава, каквато й се искаше да бъде открай време.
Гнусна, противна, непоносима гадост!
Сайдни се молеше горещо, докато тичаше по стълбите. Не вярваше в никакви богове, защото магьосниците поначало рядко си позволяват да ги поощряват още повече в щуротиите им. Въпреки това се молеше разпалено, както подобава на атеист, който изведнъж е обзет от надеждата, че е сбъркал в убежденията си.
Никой не го повика. И никой не го догони.
Въпреки безумния страх си оставаше разсъдлив човек, затова позабави крачка. Не искаше да се пребие точно когато се е избавил от далеч по-ужасната опасност.
Чак сега забеляза, че липсват белите просветващи стъпала под краката му. Стъпваше по големи, разядени от времето варовикови плочи. А протегнатата му ръка докосна изгнила тухла.
Призраците на миналото се надигнаха от спомените му. Знаеше къде се е озовал. Беше в двора на училището, притежавано и ръководено от достопочтената дама Гамър Уимбълстоун.
Следователно се намираше в ловния резерват на Рони Дженкс.
Умът на възрастен му внушаваше, че Рони е бил тъпо седемгодишно досадниче с мускули и там, където трябва да има мозък. Детското въображение обаче — с много по-големи основания — си го бе представяло като олицетворено земетресение със запушени ноздри и вечно свити в юмруци пръсти, а петте му мозъчни клетки напрегнати докрай, за да издава заплашителното си сумтене.