Превъзходството на Борн

Филип д’Анжу разгледа опустошеното място, където допреди малко се намираше огънят. Прекръсти се, докато претърсваше джобовете на мъртвия войник.

— Когато си тръгнем, ще освободим долния пост — каза той. — Само през него може да се стигне дотук. Затова го поставих на това място.

— Едва ли сте ме очаквали.

— Прав сте. Но очаквах всеки контраход от страна на човека, когото преследвате. Той трябваше да пристигне сам. Инструкциите бяха повече от ясни, но кой би могъл да му има доверие?

— Вие имате аванс пред мен.

— Историята е дълга. Ще я чуете.

Тръгнаха надолу през гората. Възрастният Д’Анжу се хващаше за стеблата на дърветата, за да улесни слизането. Стигнаха до полето и когато влязоха във високата трева, чуха глухите звуци, идващи от вързания пазач. Борн сряза ивиците плат с ножа си, а Французина му плати.

— Zou ba! — изкрещя Д’Анжу. Човекът избяга в тъмнината. — Той е боклук. Те всички са боклук, но с готовност да убиват за пари, а после изчезват.

— Вие се опитахте да го убиете тази вечер, нали? Това беше капан.

— Да. Помислих, че е ранен от експлозиите. Затова тръгнах след него.

— А аз мислех, че се е върнал, за да ви посрещне в тила.

— Да, така бихме направили в „Медуза“.

— Затова ви сбърках с него. — Джейсън внезапно закрещя. — Какво сте направили?

— Това е част от историята.

— Искам да я чуя! Сега!

— На неколкостотин метра оттук, ей там вляво, има равен участък земя — каза Французина, като посочи. — Преди беше пасище, но сега се използва за кацане на хеликоптери. Да отидем от другата му страна, да починем и да поговорим. Просто в случай, че огънят тук привлече някого от селото.

— На пет мили оттук е.

— Това е Китай все пак.

Нощният бриз разпръсна облаците, луната залязваше, но все пак беше достатъчно високо, за да освети ясно далечните планини. Двамата от „Медуза“ седнаха на земята. Борн запали цигара, а Д’Анжу започна разказа си.

— Спомняте ли си претъпканото кафене в Париж, където говорихме след онова изстъпление пред Лувъра?

— Разбира се. Карлос почти ни уби онзи следобед.

— Вие почти хванахте Чакала.

— Но само почти. Е, за какво ставаше дума в онова кафене?

— Тогава ви казах, че се връщам в Азия. В Сингапур или в Хонконг, мисля, че така беше. Франция никога не е била добра с мен. След Диен Биен Фу разрушиха всичко, което имах. И то нашите собствени войски. Уверенията за някакво нормализиране бяха излишни. Празни приказки на празни хора. Затова постъпих в „Медуза“. Единственият начин, по който можех да си отмъстя, беше посредством една победа на американците.

— Спомням си — каза Джейсън. — Какво общо има това със събитията от тази вечер?

— Както виждате, аз се върнах в Азия. Откакто Чакала ме видя за последен път, беше изминало доста време и това ми даде време да помисля. Трябваше да направя ясна оценка на възможностите, които стояха пред мен. Тъй като бягах, за да спася живота си, ценностите ми не бяха много, но не бяха и малко. Същият следобед рискувах всичко и се върнах в магазина на Сен Оноре и откраднах всичко, което намерих там, до последното су. Знаех цифровата комбинация на сейфа и за щастие той бе богато зареден. Можех да избягам далеч от обсега на Карлос и да живея спокойно в продължение на седмици. Но какво ще правя после? Парите щяха да свършат, а уменията ми — така очевидни за цивилизования свят, не ми позволяваха да преживея есента на живота си тук, в комфорта, който ми беше отнет. Само Бог знае как открих и развих своя талант, за който не подозирах, че притежавам, и разбрах наистина, че моралът няма никакво значение. Причинявали са ми зло и аз бях способен да го причиня на други. Хора без имена и лица са се опитвали да ме убият безброй пъти, така че аз можех да поема отговорността за смъртта на други безименни непознати. Виждате симетрията, нали?