Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)». Краткое содержание книги:
Той присви устни в кисела гримаса и зъбите му се оголиха.
— Бре! Как тъй става, че около мен все се навъртат разни глупаци, лишени от всякакъв вкус? — зачуди се Сула и избута любовницата си от коленете си.
Петното беше изчезнало напълно. Вити изстиска парцала и изпразни легена върху теменужките в лехата.
— Вити! — подвикна й той. — Измий си ръцете, момиче, измий си ги, и то добре. Не знаеш от какво е умрял пустият му Стих, а той беше голям любител на подсладеното вино. Хайде, върви!
И щастлива, задето е била забелязана, тя се отдалечи.
— Днес се сблъсках с един изключително интересен младеж — каза Гай Марий на Публий Рутилий Руф.
Седяха в малката градинка пред храма на богинята Телус в Карине, който се намираше съвсем в съседство с дома на Рутилий Руф. Дори и в този ветровит есенен ден тя бе огряна от слънцето.
— За разлика от моя перистил — обясняваше Рутилий Руф, докато двамата с гостенина му се разхождаха из алеите пред внушителния по размери, но иначе доста окаян на вид храм и си търсеха някоя удобна пейка. — Напоследък никой не обръща внимание на старите ни богове, особено на скъпата ми съседка Телус — разсъждаваше той, след като двамата вече се бяха разположили. — Всеки гледа да раболепства за сметка на азиатската Велика майка, но забравя, че Рим винаги се е радвал повече на приятелството на собствената си богиня на земята!
За да избегне темата за старите римски богове, които бяха достатъчно тайнствени и непознати, за да са подходящ обект на човешкото празнословие, Гай Марий реши да отвори дума за срещата си с интересния младеж. Уловката му беше достатъчно изпитана, за да не успее и сега. Рутилий Руф никога не беше устоявал на изкушението да се запознае с някоя интересна личност, независимо от пола и възрастта й.
— И кой е? — попита той, облягайки се назад като доволно куче, което иска да се попече на слънце.
— Младият Марк Ливий Друз. Би трябвало да е на… ъ-ъ-ъ… седемнайсет или осемнайсет.
— Искаш да кажеш племенникът ми Друз?
Марий го изгледа недоумяващо.
— Племенник ли?
— Ами предполагам, ако става дума за сина на същия онзи Марк Ливий Друз, който честваше триумфа си януари месец и смята да се кандидатира догодина за цензор — рече Рутилий Руф.
Марий чак се засмя от неудобство и поклати глава.
— Колко глупаво! Защо винаги ми убягват подобни неща?
— Навярно — отговори му сухо Рутилий Руф, — защото жена ми Ливия, която, да ти освежа селската памет, се падаше сестра на бащата на твоя интересен младеж, умря преди доста време, а и докато беше жива никога не излизаше и освен когато съм канил гости на вечеря, изобщо не се показваше пред чужди хора. За нещастие Ливий Друзите имат някаква типична семейна черта отрано да смачкват самочувствието на дъщерите си. Моята женичка беше истинско съкровище. Даде ми две прекрасни деца, но никога не ми повиши тон през целия ни съвместен живот. Ценях я повече от всичко.
— Знам. — На Марий му ставаше все по-неудобно и по-неудобно заради поредния гаф, който беше направил. Нямаше ли най-сетне да научи кой кой е? И все пак колкото и стари приятели да бяха с Рутилий Руф, и сега не можеше да се сети някога да се е запознавал със скромната му женица. — Трябва да се ожениш пак — посъветва го той, сам увлякъл се по новата си съпруга.
— Че защо? За да не правя прекалено много впечатление? Не, благодаря! Достатъчна утеха за незадоволените ми страсти е да пиша писма. — Повдигна той единия си клепач и отдолу се показа синьото му око. — Както и да е, какво те накара да се заинтригуваш толкова много от племенника ми Друз?
— Миналата седмица до мен постъпиха оплаквания от най-различни страни, все откъм италийските ни съюзници, но и все от различните народи сред тях. На всички оплаквания смисълът им беше един и същ: Рим с твърде лека ръка пропилява живота на войниците им — говореше бавно Марий. — Според мен всички имат достатъчно основания да са недоволни от сегашното положение. От десет години насам почти всеки консул гледа на подчинените си като на някакви непотребни вещи, с които може да се разполага, както му е угодно. И винаги най-многото жертви са били давани именно от италийските ни съюзници, защото се е превърнало в традиция, щом замирише на касапница, римляните да пращат тях в предните редици. Твърде рядко се случва някой римски консул да се сети, че италийските войници принадлежат на собствените си народи и цената за живота им се заплаща не от Рим, а от сънародниците им.
Рутилий Руф обичаше споровете. Освен това познаваше твърде добре Гай Марий и знаеше, че темата, която той така ненадейно беше подхванал, все щеше да има нещо общо с племенника му Друз, дори да не изглеждаше свързана с него.