Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)». Краткое содержание книги:
Колкото и да не му се искаше да си го признае, Луций Корнелий Сула трябваше да се остави на някакъв смътен вътрешен импулс и на другата сутрин да прекоси целия Палатин, за да отиде до мястото в Палация, където преди време се беше срещнал с Юлила. Вече беше истинска пролет и навсякъде зелените площи се губеха под всевъзможните цветове на нарцисите и анемониите, на зюмбюлите и теменужките, дори тук-там на някоя подранила роза; дивите ябълки и праскови също бяха отрупани с бели и розови цветове, а камъкът, на който двамата с нея бяха седели през януари, едва се виждаше сред избуялите треви.
Придружена от вечната си спътница — робиня, Юлила и сега стоеше на същото място, като още отдалеч му се стори, че е поотслабнала, а кожата й е поизгубила медения си цвят. Щом го забеляза, по лицето й се изписаха едновременно радост и триумф, които като вълни мигом се предадоха по цялото й същество. Не беше ли наистина прелестна! Никога през цялата история на човечеството сред смъртните не се беше раждала подобна красавица! Сула се закова на място и усети как целият настръхва от ужас и страхопочитание. Венера! Тя беше Венера. Господарката на живота и смъртта. Защото какво е животът, ако не прераждане, и какво е смъртта, ако не изчезване? Всичко останало беше просто украса, измислици, които хората сътворяваха, за да убеждават сами себе си, че животът и смъртта трябва да означават нещо повече. Да, тя беше Венера. Но дали това правеше него Марс? Беше ли той неин равен сред божествения пантеон? Или просто му се отреждаше ролята на Анхиз, смъртния, с когото богинята бе благоволила да прекара един-единствен миг от олимпийската си вечност?
Не, той не беше Марс. Животът го беше превърнал в украшение, и то от най-евтините. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с ролята на Анхиз, човекът, който дължеше славата си единствено на странните капризи на Венера. Изведнъж Сула се изпълни с ярост и омраза, жилите му се опнаха и кръвта запулсира на тежки тласъци из тях. Цялата жлъч се беше събрала в двете му ръце и той усещаше как му се иска с един-единствен удар да превърне богинята Венера в земната Юлила.
— Чух, че вчера си се върнал — посрещна го тя, без да помръдне от мястото си.
— Имаш си шпиони, нали? — Той също не се доближи повече към нея.
— Не е нужно, Луций Корнелий. На нашата улица всичко можеш да научиш от робите.
— Е, надявам се, не си мислиш, че съм дошъл тук, за да търся точно теб. По-скоро ми се искаше да избягам малко на спокойствие.
Тя наистина се беше разхубавила от времето на предишната им среща, колкото и да му се беше струвало, че няма закъде повече. „Моето медено момиченце — мислеше си Сула. — Юлила!“ Името капеше като мед на устата му. Сякаш наистина Венера беше застанала пред него.
— Това означава ли, че нарушавам спокойствието ти? — попита Юлила, прекалено самоуверено за такова младо момиче.
Той се засмя, сякаш думите й му се бяха сторили забавни.
— Богове, явно, че момиченца като теб наистина имат още доста да чакат, за да пораснат. Казах, че съм дошъл тук, за да си потърся малко спокойствие. И щом като съм решил, че точно тук ще го намеря, по пътя на логиката излиза, че ти не ми го нарушаваш ни най-малко.
На нея обаче не й се щеше да се даде толкова лесно.
— Нищо подобно! Просто не си очаквал, че ще ме откриеш на това място.
— Което пък ще рече, че не си ми кой знае колко интересна.
Естествено борбата между двамата беше твърде неравна: пред очите на Сула Юлила започна да се смалява, да губи блясъка си, да се превръща от богиня в простосмъртна. Веждите й се сбърчиха болезнено, но все пак успя да не заплаче, само да го изгледа с недоумение. Как бе възможно тези думи да са излезли от устата на човека, за когото тя дълбоко в сърцето си беше сигурна, че всеки миг ще падне в краката й.
— Обичам те! — изрече Юлила, сякаш това обясняваше всичко.
Но Сула отново се засмя.
— Какво може да знае едно петнайсетгодишно момиче за любовта?
— Аз съм на шестнайсет!
— Виж, момиченце — грубо отсече той, — най-добре да ме оставиш на мира! От досада вече се превръщаш в напаст. — И се обърна на другата страна, без повече да я погледне.