Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Отвеждането към самолета започна почти веднага. Жена в униформа отвори широка остъклена врата и вдигна пред лицето си микрофон. Тълпата се втурна напред, водена от инвалидни колички, куцукащи старци с бастуни и млади семейства, понесли деца и безумно сложни бебешки столчета. След това дойде ред на често пътуващите мъже и жени в костюми, наречени „лоялни клиенти“. После Ричър бе повлечен от потока, който се изля надолу по ръкава и най-сетне се озова в самолета. Прегърбен и навел глава, успя да стигне до мястото си. Краката му едва се побраха в тясното пространство между седалките. До него Търнър изглеждаше далеч по-щастлива, защото имаше тялото, за която бяха проектирани седалките.
Щракнаха коланите си и зачакаха.
Ромео набра Жулиета.
— В момента съм в системата на Ю Ес Еъруейс — обяви той.
— И? — попита Жулиета.
— За съжаление, новините не са добри. Кихоу и Вега вече са на борда, а ние току-що изпуснахме двете последни места за списъка на чакащите. Отнеха ни ги някакви със статут „лоялни клиенти“. Те имали предимство.
— Не можеш ли да звъннеш на компанията и да им обясниш, че нямат предимство?
— Мога, но няма да го направя. Веднага ще ни обложат с допълнителна такса. Май добрата воля вече има парична стойност, най-вече когато Чичо Сам плаща сметката. Но ние не можем да си позволим допълнителни такси, защото това означава да оставим писмени следи. Следователно се примиряваме с положението. Все пак успяхме да качим двама.
— Кои двама?
— Първите по азбучен ред.
— Това не е идеалният вариант — отбеляза Жулиета.
— На този етап се нуждаем от очи и уши, нищо повече. Важното е да държим операцията под контрол. Останалите двама качих на „Америкън“ за полета до Ориндж Каунти. Ще пристигнат горе-долу по едно и също време и ще се съберат.
Изпънал врат, Ричър гледаше напред, към началото на дългата алуминиева тръба, и наблюдаваше обичайната суматоха, свързана с настаняването. Взиране в номерата на седалките, наместване на големи чанти и обемисти връхни дрехи в отделенията за ръчен багаж. Багаж, багаж и още багаж. За него това беше бреме. Част от лицата насреща му бяха доволни, но повече бяха мрачни и намръщени. Спомни си как беше летял като дете — отдавна и за сметка на армията, на борда на отдавна забравени превозвачи като „Браниф“, „Истърн“ и „Пан Америкън“. Тогава пътуването с реактивен самолет беше рядко и екзотично преживяване, за което хората се обличаха официално — костюми, вратовръзки, ефирни летни рокли и дори ръкавици. А авиокомпанията им отвръщаше със сребърни прибори и китайски порцелан.
После внезапно зърна мъжа, на когото беше забил ляво кроше в ухото.
> 44
Грешка нямаше. Помнеше го добре, не можеше да го сбърка. Първата вечер в онзи мотел. Появата на колата, все още без поражения по нея. Мъжът слиза от дясната страна, заобикаля предницата и започва да плещи.
_Не можеш да ни уплашиш, старче_.
Ричър помнеше дългото ляво кроше, съприкосновението на юмрука му с костта, страничното отскачане на главата. По-късно го зърна още веднъж, отдалече, отново на паркинга пред мотела. И за трети път преди броени минути, докато слизаше от онази кола.
Нямаше никакво съмнение, че е той.
Зад него разпозна физиономията на онзи, когото беше кръстил Третия. Не шофьорът на колата, не и дебелият с малките ушички, а най-невзрачният, резервният играч. Двамата напредваха по пътеката, оглеждайки седалките от двете страни. После ги забелязаха, но бързо отместиха погледи и направиха опит да изглеждат спокойни. Ричър наблюдаваше пространството зад тях. Последните двама пътници се оказаха жени. Стюардът обяви по радиоуредбата, че вратата на салона се затваря, а пътниците трябва да изключат електронните си устройства. Двамата мъже продължиха още малко напред, след което се тръшнаха на отделни седалки — едната отдясно на пътеката, а другата отляво. Съответно на три и на четири реда пред тях.
— Това е лудост! — прошепна Търнър.
— Абсолютно — кимна Ричър. — Колко време ще продължи този полет?
Отговорът дойде веднага, но не от Търнър, а от стюарда, включил микрофона за поредното си стандартно съобщение. Компютърът беше изчислил продължителността на полета на пет часа и четирийсет минути, при наличието на насрещен вятър.