Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Бъдете сигурна. Ще ги наврем в кучи гъз. Длъжни сме да го направим, капитане. Те убиха две наши момчета в Афганистан и нанесоха жесток побой на един от вашите колеги.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Едмъндс.
Все още облечена в халата, Търнър не показваше никакви признаци, че желае да се върне в леглото.
— Какво има в плика? — попита я Ричър.
— Другото нещо, за което помолих сержант Лийч.
— Това е ясно. Но какво е то?
— От тук заминаваме за Лос Анджелис.
— Така ли?
Тя кимна.
— Трябва да се погрижиш за ситуацията около Саманта.
— Ще стигна и до нея.
— В най-лошия случай ще се провалим, в резултат на което ще ни заключат и ще хвърлят ключа в морето. Но аз няма да го позволя, преди да се срещнеш с дъщеря си. Защото ще мислиш само за това до края на живота си. По тази причина смятам, че трябва да оставим на заден план моите проблеми и да се заемем с твоите.
— Кога изготви този план?
— Преди известно време. Бях длъжна. В момента си зачислен в моята част и това ме прави твой командир. Тоест тръгваме за Лос Анджелис.
— Какво има в плика?
Вместо отговор Търнър изтръска съдържанието му върху завивките.
Две кредитни карти.
И две шофьорски книжки.
Тя побутна към Ричър неговите. Книжката беше издадена от щата Ню Йорк, а картата беше „Виза“. Данните бяха на някой си Майкъл Денис Кихоу, четирийсет и пет годишен, с постоянен адрес в Куинс. Със сини очи, висок метър и деветдесет и три, донор на органи. От снимката го гледаше квадратно лице с дебел врат. Картата беше на същото име: Майкъл Д. Кихоу.
— Истински ли са? — попита Ричър.
— Моите са истински.
— А моите не са, така ли?
— Те са полуистински. Част от комплектите, които използваме за хора под прикритие.
Ричър кимна. Сто и десета част постоянно имаше хора под прикритие, които се нуждаеха от документи. Доставяше ги правителството и те бяха напълно автентични с изключение на това, че не бяха издадени на действителен човек.
— Твоите откъде са? — попита той.
— От приятелка на Лийч, която много приличала на мен.
— А как се казваш?
Вместо отговор Търнър подхвърли шофьорската книжка в скута му. Със сръчността на уличен фокусник, който демонстрира трикове с карти. Илиной, Маргарет Вега, метър и шейсет и пет, кафяви очи, на трийсет и една години. Без да е донор на органи. Снимката беше на латиноамериканка със светла кожа. На пръв поглед действително приличаше на Търнър, но не чак толкова много.
Ричър й подхвърли обратно документа.
— А госпожица Вега е готова да се раздели с истинската си самоличност и кредитната си карта просто ей така?
— Трябва да ги върнем — поясни Търнър. — И да възстановим всички плащания, които сме извършили с картите. Бях принудена да й обещая това, но парите на Били Боб ще се погрижат.
— Не е там работата. В момента госпожица Вега е в доста рискована ситуация.
— Лийч умее да бъде настоятелна.
— Само защото смята, че го заслужаваш.
— За съжаление, тя няма приятели, които да приличат на теб. По тази причина е използвала хранилището. Вероятно господин Кихоу е бил учебна мишена. Прилича на сериен убиец с моторна резачка от някой филм на ужасите.
— Това вече е друго — кимна Ричър. — Кога тръгваме?
— Още с първия полет — отвърна Търнър.
Облякоха се. Събирането на багажа се сведе до прибирането на новите четки за зъби в джобовете. Оставиха пердетата спуснати и изключиха осветлението. Ричър закачи табелката, указваща да не ги безпокоят, от външната страна на вратата и двамата се насочиха към асансьорите. Беше пет часът и няколко минути. Търнър предполагаше, че след шест вече ще има полети до Ел Ей. Летището на Питсбърг едва ли предлагаше много такива, но все пак трябваше да има поне няколко. В най-лошия случай щяха да летят с прекачване през Сан Франциско, Финикс или Лас Вегас.
Асансьорът ги стовари в пустото фоайе. Не се виждаше жив човек, включително и на рецепцията. Ричър изхвърли магнитните карти в контейнера за смет и двамата се насочиха към изхода. Там обаче им се наложи да вземат участие в кратка пантомима от сорта _след вас — не, след вас_ с някакъв мъж, избрал точно този момент да напусне тъмния тротоар и да влезе в ярко осветеното фоайе. Беше нисък и стегнат, облечен с тъмносин костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Имаше къса консервативна прическа, а лицето му розовееше след скорошното бръснене. В крайна сметка успяха да се разминат — мъжът задържа вратата, за да мине Търнър, а след това Ричър му направи път да влезе и последва Търнър.
Таксита не се виждаха, но пред входа беше спрял хотелският минибус с работещ двигател и отворена врата. Шофьора го нямаше, вероятно бе отскочил до тоалетната.