Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Но военна карта липсваше.
— Цивилен ли е? — учуди се Търнър. — Или може би досието му е засекретено?
— По-скоро второто — отвърна Ричър. — Капитан Едмъндс ще ни каже със сигурност. Нали работи в „Човешки ресурси“?
— Ще разбереш ли името и на другия?
— Двама са по-надежден ориентир от един.
— А как ще го направиш?
— Все ще измисля нещо.
Четири реда напред мъжът на име Лозано се беше сгънал надве и се поклащаше напред-назад с длани под мишниците, опитвайки се да овладее болката. В един момент погледна минаващата по пътеката стюардеса и сякаш понечи да я заговори, но после се отказа и извърна глава. Какво можеше да й каже? Дойде един лош човек, който ме нарани? Сякаш е момиченце. Или доносник на директора. Това явно не беше в неговия стил. Не и пред стотина непознати хора.
— Според мен е военен — каза Ричър. — Старшината го е научил да си държи езика зад зъбите.
После другият мъж стана и се промъкна покрай възрастната дама, която седеше до него. Онзи бъбривец от първата вечер. Пристъпи крачка напред и се наведе да поговори с приятеля си. Разговорът бързо се превърна в конференция с описания, показвания на контузии и злобни погледи през рамо. Жената в бизнес костюма гледаше встрани с каменно лице.
— Няма как да се получи два пъти — промърмори Търнър. — Веднъж предупреден, човек става по-малко уязвим. Вече знае от какво трябва да се пази.
— И сега се моли жената до него да има здрав пикочен мехур — добави Ричър.
— Наистина ли вярваш, че Едмъндс ще ни осигури досието на три-четири-три-пет?
— Или ще го осигури, или не. Петдесет на петдесет, все едно че хвърляме ези-тура.
— Но и двете вероятности те устройват, така ли?
— Не, предпочитам да получим досието.
— Но няма да се тръшкаш, в случай че не стане. Самият факт, че проявяваме интерес към него, ще им покаже, че сме само на крачка от истината. И че им дишаме във врата.
— Предпочитам да го получим.
— А тези нещастници, които летят с нас? Ще ги изпратиш обратно с по няколко контузии, което също е послание към онези над тях, нали?
Ричър не отговори.
*
Той продължаваше да държи под око бърборкото от първата вечер на три реда пред себе си, вляво от пътеката. Съседката му откъм илюминатора очевидно спеше. В гръб изглеждаше млада, а дрехите й бяха като на клошарка. Но бяха чисти. Може би работеше в киноиндустрията. Нископлатена, съдейки по присъствието й в икономичната класа. Далеч от А-отбора. Може би беше стажантка или асистентка на някой асистент. Може би търсеше подходящи за снимки места или организираше офис пространството. Възрастната жена откъм пътеката си беше обикновена баба, тръгнала на гости на внуците си. Може би нейните деди бяха работили за Карнеги и Фрик в техните ужасни заводи, а по-късно, когато градът бе парализиран от кризата, децата й бяха заминали за места с повече слънце. Може би бяха сбъднали мечтата си в топлата Южна Калифорния.
Ричър чакаше.
В крайна сметка се оказа, че бърборкото има проблеми с пикочния мехур. Вероятно от прекалено много сутрешно кафе. Или портокалов сок. Или вода. Така или иначе, той стана, промуши се покрай бабата и стъпи на пътеката. Не откъсваше поглед от лицето на Ричър. Когато се изравни с него, се обърна кръгом и продължи към дъното на салона на заден ход. Продължаваше да го гледа втренчено, сякаш искаше да му каже: „Няма начин да ми скочиш на гърба“. Така стигна до тоалетната, слепешком опипа вратата за бравата и хлътна вътре със задника напред. Погледът му се откъсна от Ричър едва когато вратата се затвори.
Колко време прекарват мъжете в тоалетната?
Общо взето, по-малко от жените.
Ричър откачи предпазния колан и се изправи.
> 46
Той застана встрани от тоалетната. Като най-обикновен пътник. Като човек, който търпеливо си чака реда. Вратата беше сгъваема, с две крила. Кремава на цвят, леко замърсена. Пантите бяха отдясно. Нищо, което да го изненада. Отвътре долетя приглушеното засмукване на казанчето. Последва кратка пауза, вероятно за миене на ръцете, после червеният полукръг под бравата се смени със зеления. Центърът на вратата хлътна навътре, а лявото крило се плъзна по релсичките си. Ричър го изчака да измине три четвърти от разстоянието и лявата му ръка се стрелна в разширяващия се процеп. Ударът попадна в гърдите на мъжа, който политна назад и се блъсна в панела зад тоалетната чиния.
Ричър проникна вътре миг по-късно, използвайки инерцията на тялото си. С помръдване на хълбока си върна вратата в затворено положение. Пространството беше никакво. Не стигаше дори за собствената му маса. Оказа се плътно притиснат в мъжа. Гърди в гърди, лице в лице. Извъртя се леко наляво, с бедрото напред. Така щеше да бъде предпазен от евентуално коляно в слабините. Дясната му ръка се стрелна хоризонтално напред, притискайки гърлото на мъжа. Той понечи да се бори, но тясното пространство блокираше движенията му. Два сантиметра вляво, два вдясно. Това беше всичко, което можеше да получи. Никакъв замах, никаква инерция. Лявата ръка на Ричър се плъзна назад, хвана дясната китка на мъжа и я завъртя като топка на брава. Натискаше с цялата си сила, все повече и повече, без да спира нито за миг. За да прогони агонизиращата болка, бърборкото се нуждаеше от нещо като пирует или акробатичен отскок в обратна посока. Но липсата на пространство не му го позволяваше.