Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Десет метра по-нататък, точно срещу противопожарния кран, беше спряла една краун виктория. Тъмносиня, чиста и лъскава, с антени върху капака на багажника. Ричър се обърна и погледна към входа на хотела. Мъжът, с когото се бяха разминали преди малко, стоеше пред рецепцията и чакаше да бъде обслужен. Тъмносин костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка. Късо подстригана коса, розово лице, току-що избръснато.
— ФБР — промърмори той.
— Проследили са имената. Имам предвид Съливан и Темпъл.
— Но той почти се отърка в нас. Колко време му трябва, за да включи?
— Няма да е веднага. Човекът е от ФБР.
— Все пак трябва да побързаме. Качваме се в пикапа и изчезваме.
— Не, пикапът трябва да остане тук. Нужно е да прекъснем веригата. Ще се качим в буса. Шофьорът всеки момент ще се появи. Иначе не би го оставил с работещ двигател.
— Ще се превърнем в лесна мишена — поклати глава Ричър.
— Ще бъдем невидими — поправи го Търнър. — Просто хора в автобус.
Ричър се огледа. Мъжът все още висеше пред пустото гише. Малкият бус совалка беше лъскав, целият в хром. Корпоративен стил. Тъмните стъкла му придаваха вид на лимузина, в която се вози кинозвезда. Малко блясък за обикновените пътници.
Тъмни стъкла. Просто хора в автобус. Хищник и плячка. Движение и неподвижност. Стар закон на еволюцията.
— Окей, вземаме буса — рече на глас той.
Качиха се и подът леко се разклати под тежестта им. Промъкнаха се по тясната пътечка между седалките и седнаха по средата откъм по-далечната до хотела страна.
После просто зачакаха.
Чувството не беше приятно.
Обстановката навън също. Заради разстоянието, затъмнените прозорци и няколкото пласта стъкла. Въпреки това Ричър все още виждаше агента. Изгубил търпение, той се обърна, направи крачка назад и огледа пустото фоайе. Движение, което издаваше едновременно възмущение и нужда да се разтъпче, но заедно с това и желание да остане достатъчно близо до рецепцията, за да бъде пръв на опашката. Не че имаше опашка. Такава би могла да се образува най-рано след час. Първите пристигащи пътници със зачервени очи щяха да се появят някъде около шест.
После мъжът изведнъж се раздвижи. Направи голяма крачка напред, сякаш за да посрещне някой новодошъл. Или да го заговори. Отдясно се появи нова фигура. Мъж в черна униформа. Може би пиколото. Агентът му зададе някакъв въпрос, придружен с широк и малко ядосан жест. _Къде са всички, по дяволите?_ Мъжът в черната униформа колебливо се спря, сякаш обмисляше дали да напусне обичайната си територия. После се промуши през процепа между гишето и стената, прекоси малкото пространство на рецепцията и почука на една врата в дъното. Очевидно без резултат, тъй като му се наложи да открехне вратата и да повика някого. Петнайсет секунди по-късно се появи млада жена, приглаждаща косата си с пръсти. Агентът се върна пред гишето, младата жена вдигна глава да го погледне, а човекът в черната униформа побърза да напусне фоайето.
Не беше пиколото.
Беше шофьорът на буса.
Той се настани зад волана, видя, че има пътници и погледна обратно към фоайето, може би очаквайки и други. После явно реши, че такива няма да има, и подхвърли през рамо:
— Кой терминал? Вътрешни или международни?
— Вътрешни — отговори Търнър.
Човекът се намести на седалката, издърпа един необичайно дълъг предпазен колан и старателно го пристегна около тялото си. Вратата изсъска и се затвори. Шофьорът включи на скорост, но не потегли веднага. Наложи му се да изчака една току-що появила се кола, която заобикаляше паркираната краун виктория и му препречваше пътя.
Колата с хлътналите врати.
> 43
Колата с хлътналите врати заобиколи паркираната краун виктория със скърцане на гумите, намали ход и се насочи към входа на хотела. Бусът се възползва от освободеното пространство и бавно потегли, разминавайки се с колата на една педя разстояние. Ричър стана от мястото си и се наведе към отсрещния прозорец. Отборът беше в пълен състав. Двамата, които познаваше от първата си вечер в Рок Крийк, плюс резервите от втората, едната от които беше дебелакът с малките ушички.
— Зарежи ги — обади се зад гърба му Търнър.
— Трябва да ги отстраним веднъж и завинаги — промърмори Ричър.
— Не тук и не сега. Те не са ни приоритет.
— Едва ли ще имаме по-подходящ момент.
— В хотелското фоайе ли? Пред очите на федерален агент?
Ричър изви врат към четиримата, които вече слизаха от колата. Без да губят време, те огледаха тротоара в двете посоки и с бързи крачки се насочиха към фоайето. В индийска нишка. Имаха вид на хора, на които им предстои важна работа.