Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Значи си имаме работа с някой заместник началник-щаб? Който заговорничи с някой, служещ в Афганистан?
— Тези хора се познават с кого ли не. Много са общителни. Може да са съученици.
— А какви са тези на борда? Не ми приличат на висши офицери от Пентагона.
Ричър замълча. Просто гледаше и чакаше.
Десет минути по-късно търпението му беше възнаградено.
Жената с безупречния бизнес костюм стана от мястото си и тръгна към тоалетната.
> 45
Ричър изчака жената с костюма да го подмине, после разкопча предпазния колан, стана и тръгна напред. Един ред, втори, трети… Стигнал до четвъртия, той се отпусна на освободеното място. Резервният играч инстинктивно се отдръпна по посока на белокосия старец, който вече спеше дълбоко с опряна на стъклото глава.
— Покажи ми документ за самоличност — каза Ричър.
Мъжът не реагира. Просто седеше на мястото си. Тотално объркан, притиснат до преследвания обект като сардина в консервена кутия. Беше облечен с широк панталон с много джобове, черен суичър и черно палто. На лявата му китка имаше часовник „Хамилтън“, което означаваше, че най-вероятно е десняк. Колко можеше да се забави в тоалетната една жена? Минимум четири минути, а понякога и доста повече. Опитът на Ричър сочеше, че жените много рядко действат светкавично.
А четири минути бяха с три повече от времето, което му трябваше.
Наведе се, сякаш се готвеше да удари главата си в предната облегалка. После се люшна вдясно и отново се облегна назад. С едно-единствено плавно движение. Мъжът до него се оказа притиснат наполовина от дясното му рамо и десния бицепс. Ричър протегна дясната си ръка и сграбчи китката му. Дръпна я към себе си, извивайки я така, че кокалчетата да сочат към него. После вкара в действие и лявата си ръка, с която хвана десния показалец на резервния играч.
— Сега имаш право на избор — каза той. — Да го приемеш като мъж или да се разпискаш като момиченце.
Дръпна назад показалеца му под ъгъл от деветдесет градуса и натисна с върха на палеца си горното кокалче, което изпука. Миг по-късно строши и долното по този начин. Мъжът подскочи от адската болка и се загърчи в хватката му, но не изкрещя. Не се разписка. Не и пред стотина свидетели.
Ричър повтори операцията и с безименния му пръст, който счупи по същия начин, на същите две места. Едва тогава мъжът се сети за лявата си ръка, притисната под рамото на Ричър. Направи опит да я освободи, който изненадващо се оказа успешен. Но само доколкото позволи на Ричър да повтори манипулацията върху същите пръсти и на тази ръка.
— Документ за самоличност — повтори Ричър.
Резервата не реагира. Беше прекалено зает да пъшка и да прави гримаси, заковал очи в жестоко пострадалите си ръце. Ричър се зае да го претърсва, движейки тялото му напред-назад, за да си осигури достъп до всички джобове. Не откри нищо в предните и страничните, но после напипа характерната издутина в десния заден джоб. Портфейл, който се сгъваше на три. Измъкна го ловко и се изправи. Приятелят на резервата протягаше врат от мястото си един ред по-назад от другата страна на пътеката. Жената с костюма беше напуснала тоалетната и се връщаше обратно. Срещнаха се по средата на разстоянието и тя дори отстъпи крачка назад, позволявайки му да седне, преди да продължи пътя си.
Ричър хвърли портфейла в скута на Търнър и отново си сложи колана.
— Какво му направи? — попита тя.
— Седмица-две няма да натиска спусъци, после ще се оправи — промърмори Ричър. — Междувременно няма да може да се бие, да кара кола и дори да си закопчава панталона. Можеш да го броиш за прогонен от масата. Профилактиката е по-добра от лечението, така че трябва да се вземат превантивни мерки.
Търнър замълча.
— Знам, знам — подхвърли Ричър. — Дивакът в действие. Получаваш това, което виждаш.
— Не, свърши добра работа — отвърна тя.
— Как изглеждаше отстрани?
— Младежът малко подскачаше. Така разбрах, че става нещо.
— Какво има в портфейла?
Търнър го разтвори. Стар, дебел и протъркан, но от хубава кожа. В две отделения в задната част имаше пари, в едното — двайсетачки с дебелина около сантиметър, а в другото — доста по-тънка пачка от петачки и десетачки. В най-горното от трите прозрачни джобчета за карти имаше шофьорска книжка, издадена в Северна Каролина. Под снимката пишеше: _Питър Пол Лозано_. По-надолу се виждаха няколко кредитни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Дискавър“ и „Америкън Експрес“, а в страничните отделения имаше и други. Всички валидни, всички на името на Питър П. Лозано.