Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Какво си мислите, че правите тук? — попита го раздразнен женски глас.
Кармайн показа впечатляващата си лъскава значка на сестрата, която изглеждаше готова да повика охраната на болницата.
— Раздавам правосъдие, госпожо — каза. — Много строго правосъдие.
Светът изглежда красив, когато е покрит с пресен сняг. Веднага, щом си свали палтото, Кармайн обърна едно от креслата си към огромния прозорец, който гледаше към пристанището, и загаси всички лампи в жилището си. Яркожълтите светлини на магистралата дразнеха очите му, но стената от сняг ги омекотяваше и ги правеше златисти. От източния бряг нахлуваше студ и обещаваше заледяване, но кейовете още приличаха на черни дупки, осеяни с искри. Духаше прекалено силен вятър и не можеха да се образуват дълги вълнисти отражения. Всички фериботи бяха спрени до май.
Какво да прави с Дездемона? Всичките му опити за контакт бяха отрязани, всичките му бележки с извинения — пъхнати неотворени обратно под вратата. До този момент не беше разбрал защо така смъртно се обиди. Непреклонността й беше разбираема, той прекрачи границата, но нали всеки понякога казваше неща, за които после съжаляваше? Може би имаше нещо общо с гордостта й, но какво точно му убягваше. Понякога хора от различни националности можеха да издигнат между себе си такива високи стени, през които да не могат да се видят. Дали беше заради забележката му за роклята, която може да си купува от време на време, или просто защото се бе осмелил да подлага на критика поведението й? Дали я беше накарал да се чувства неженствена, или смешна, или…
— Отказвам се — каза, облегна брадичка на дланта си и се опита да мисли за Призрака. Това беше новото име, което измисли на Чудовището, което нямаше нищо общо с общоприетите представи за чудовища. Той беше призрак.
Глава 17
Сряда, 19 януари 1966
— Излизам на разходка, скъпа — каза Морис Финч на Катрин, когато стана от масата след закуска. — Днес не се чувствам добре да ходя на работа, но ще си помисля за това, докато се разхождам.
— Разбира се, разходи се — отвърна жена му и хвърли поглед пред прозореца към външния термометър. — Петнайсет градуса под нулата е, така че се облечи добре. И ако решиш да ходиш на работа, запали колата, като се връщаш. — Струваше й се, че напоследък е доста по-ведър и тя знаеше защо. Кърт Шилер се беше върнал в „Хъг“ и бе отишъл при Мори, за да го увери, че конфликтът им не е причина за опита му за самоубийство. Очевидно любовта на живота му го беше изоставила заради друг. Нацисткият идиот (мнението на Катрин за него не се беше променило) не навлязъл в подробности, но предполагаше, че мъжете, които харесват мъже, са също толкова уязвими, колкото мъжете, които харесват жени. Някое жиголо се е уморило да го обожават, решил е, че му трябва някой с различно отношение и по-голяма банкова сметка. Но какво значение имаше сексът с жиголо?
Гледаше от прозореца как Мори крачи по замръзналата пътека, която водеше към ябълковата му градина, любимото му място. Бяха стари дървета, никога не бяха подрязвани, за да растат плодовете само ниско, на удобно за бране разстояние. През пролетта се превръщаха в пухкави къдели от бели цветове, от които им спираше дъхът, а през есента се отрупваха с лъскави червени ябълки, приличащи на украса за новогодишна елха. Преди няколко години Мори се бе опитал да промени растежа на някои клони и да ги извие като арки и старите дървета бяха проскърцали неодобрително. Но Мори го направи много внимателно и бавно и сега пространствата между тях приличаха на пътеки в катедрала.
Изчезна от погледа й и тя отиде да измие чиниите.
Тогава чу пронизителен ужасен писък. Една чиния се разби на пода, когато Катрин грабна палтото си и се затича, сякаш животът й зависеше от това. Чехлите й се пързаляха по леда, но някак си успя да запази равновесие. Още един писък! Дори не усещаше минусовата температура, тичаше с всички сили.
Мори стоеше до прекрасната каменна ограда, обграждаща градината му, и гледаше през нея към нещо, което проблясваше изпод твърдата като желязо преспа, която бурята беше навяла на отсрещната страна.
Хвърли един поглед и го отведе обратно в топлата кухня и здравия разум. И откъдето можеше да се обади на полицията.
Кармайн и Патрик стояха на мястото, на което бе стоял Морис Финч, без притеснение, защото неговите стъпки бяха заличили другите отпечатъци, ако е имало такива, но и двамата чувстваха, че това е малко вероятно.