Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— О, много е хубаво — каза Кармайн, докато се оглеждаше. — Снощи се опитах да ви намеря, докторе, но не си бяхте вкъщи.
— Не, бях в къщата ми на Кейп Код. В Чатъмс. Като чух прогнозата за времето, реших да се прибера днес.
Значи Сатсума има къща в Чатъмс? Три часа път с маниашкото му ферари. Даже по-малко, ако е тръгнал от Гротъм.
— Зимната ви градина е прекрасна — възхити се Кармайн, след като отиде до прозрачната стена, за да я огледа.
— Някога беше, но сега има неравновесие, което си опитвам да оправя. Още не съм успял, лейтенант. Сигурно е заради холивудския кипарис — не е японско дърво. Сложих го там, защото си мислех, че е необходима частичка от Америка, но може би съм сгрешил.
— Според мен, докторе, точно той прави градината — по-висок е, завит е около себе си в двойна спирала. Без него всичко останало е прекалено ниско и се скрива под стените, така се нарушава симетрията.
— Ще взема предвид вашето мнение.
„Да бе, все едно! — помисли си Кармайн. — Какво разбира един гайджин от хармонична подредба на вселената?“
— Господине, имам ли разрешението ви да изпратя човек да огледа къщата ви на Кейп Код?
— Не, лейтенант Делмонико, нямате. Само да се опитате и ще ви съдя.
Така приключи понеделникът, без да е свършено нищо полезно.
В шест часа във вторник вечерта той пристигна на „Понсонби Лейн“ №6, за да посети убежището на брата и сестрата Понсонби. Дрезгав лай на куче посрещна колата му и когато Чарлз Понсонби отвори пътната врата, в ръката си държеше каишката на кучето водач на сестра си.
— Странна порода — каза той на Понсонби, докато се изтупваше от снега на предната веранда.
— Наполовина златист лабрадор, наполовина немска овчарка — обясни Чарлз и окачи палтото му. — Наричаме я лабранем, а името й е Биди. Всичко е наред, миличка, лейтенантът е приятел.
Но кучето не беше толкова убедено. Реши да му позволи да влезе, но го държеше строго под око.
— Ние сме в кухнята, точно започвахме да си правим Бетовенова вечеря. Симфонии номер три, пет и седем. Винаги сме предпочитали нечетните пред четните. Заповядайте. Надявам се, че нямате нищо против да ви посрещнем в кухнята?
— Нямам нищо против да ме посрещнете където й да е, доктор Понсонби.
— Наричайте ме Чък, макар че от куртоазия аз ще продължа да се придържам към чина ви. Клеър винаги ме нарича Чарлз.
Поведе Кармайн през 250-годишната си къща с увиснали на места трегери и под, пълен с вдлъбнатини и неравности. Влязоха в сравнително модерна трапезария, от която се влизаше в оригиналната кухня. Тук дупките от дървеници, избелялата боя и сцепените дървении бяха истински. Изяж се, госпожо Елиза Смит.
— Кухнята сигурно някога е била отделена от къщата — предположи Кармайн, след като се здрависа с жена между трийсет и пет и четирийсет години, която много приличаше на брат си, включително и по воднистите очи.
— Седнете там, лейтенант — каза тя с глас като на Лорън Бакол и махна с ръка към уиндзорското кресло. — Да, била е отделена. В онези времена така е трябвало, ако случайно възникне пожар. Иначе е щял да изгори целия дом. С Чарлз я свързахме с къщата посредством трапезарията, но колко главоболия ни струваше това строителство!
— И защо така? — попита той, като взе чаша шери амонтиладо.
— Според наредбите трябва да строим с дървесина, която е толкова стара, колкото къщата — обясни Чарлз и се настани срещу Кармайн. — Най-накрая намерих два стари хамбара в северната част на щата Ню Йорк и ги купих. Прекалено много дървесина имаше в тях, но поне си запазихме за бъдещи ремонти. Добър стар дъб.
Клеър бе застанала с профил към Кармайн и въртеше тънък остър нож, с който се канеше да отреже две филета за пържоли. Кармайн гледаше със страхопочитание как сръчните й пръсти прокарваха ножа под сухожилието и го разрязваха, без да се губи нищо от месото. Правеше го по-добре, отколкото той би могъл.
— Харесвате ли Бетовен? — попита го тя.
— Да, много.
— Тогава защо не вечеряте с нас? Има много храна. Уверявам ви, лейтенант — каза тя, докато плакнеше ножа под металния кран на каменната мивка. — Първо суфле от сирене и спанак, лимонов сорбет за прочистване на небцето, после говеждо филе със сос „Беарнез“ с гарнитура от млади картофи, варени в домашен говежди бульон, и грах.
— Звучи много вкусно, но не мога да си позволя да остана дълго. — Отпи от шерито и установи, че е много добро.