Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Да, знам — Бел се дразнеше от постоянните напомнялия.
Кристиан и Бисе се появиха тъкмо навреме, за да ги чуят.
— И нейното лице не беше толкова лошо — рече Кристиан. — Двете с Бисе също са красиви.
Бисе се усмихна и го потупа по ръката.
Мадам Вилрой се направи, че не я вижда и продължи:
— Кристиан явно има нещо предвид. Какво ще кажете да спрем процедурите и да видим дали Томас ще хареса истинската Бел?
Бел потрепери. Знаеше, че останалите ще си помислят, че е суетна и че Бисе ще се засегне от реакцията й, но не можа да се въздържи. Тя се нуждаеше от мадам Вилрой. И не можеше да се откаже точно сега. Последния път, когато бяха заедно, Томас бе стигнал толкова близо. Поигра си с косата й и я хвана за ръката, както често правеше. Но не се и опита да я целуне. Защо? Усещаше ли все още миризмата? Да не би банята да не беше достатъчна? Страхуваше ли се да я доближи? Сякаш бе преминал обичайните фази. Изглеждаше толкова хлътнал…
— Ти си добро момиче, Бел. Ще го доведеш тук следващата неделя и ще си прекараме чудесно заедно.
— Окей — прошепна Бел.
— Не бъди толкова тъжна. И другите момичета не разчитат на онова, което са получили по рождение. Всички крият по някой номер в ръкава си. Твоите номера просто са по-добри.
Бел излезе и тръшна вратата зад гърба си. Поне тази вечер трябваше да си прекара приятно с Томас, защото не беше сигурна, че след неделя нещата ще останат същите. През последните два дни Бел изпитваше постоянна вина и се бе вкопчила в Томас като ученичка. Бе престанала да се прави на свенлива, защото осъзна, че Томас не играе никакви игри. Той харесваше Бел, а пък тя, кой знае защо, чувстваше, че това може би не се дължи на ароматните вани. Беше сменила неустоима с равнодушна, надявайки се да смекчи ефекта, за да се появи помежду им нещо истинско. Но не можеше да му попречи да се държи параноично и нервно, както останалите и приятели.
Тя от своя страна, правеше всичко възможно да е близо до Томас и за най-голямо съжаление на мадам Вилрой й ставаше все по-трудно да се държи като хитра лисица. Вече всички в Марлоу знаеха, че Томас и Бел са гаджета. Обичаха да клюкарстват за красавицата, която се появи от нищото и измъкна Томас под носа на Люси. Люси предпочиташе да отрича това и да мисли за Бел като за краткотрайно увлечение. Тя съсредоточаваше омразата си към цялото семейство Фауст върху Виктория — поне засега.
Бел пристигна в бистрото в Сохо, където Томас я чакаше, седнал до прозореца. Дните вече растяха и едва сега бе започнало да се смрачава. Пролетта беше любимият сезон на Бел. Но кой знае защо в Ню Йорк тя я харесваше много по-малко от преди. Тук пролетта не беше тъй свежа, цветна и пълна с нов живот. Приличаше повече на последното издихание на зимата. Топящият се жълт лед. Студеният въздух. Обаче Томас бе успял да намери единствената улица, която не потискаше Бел. По прозорците имаше саксии с цветя. Пред някои от магазините висяха старовремски табели. Върху една от тях бе нарисувана птица. Кафенетата и ресторантите притежаваха чар, заради който всяко хранене напомняше за неделния брънч.
— Чудесно заведение — рече Бел, като се огледа. Сетне махна с ръка да прогони пеперудата, която пърхаше до лицето й, и седна.
— Не вярвах, че мадам Вилрой ще ти позволи да излезеш. Тя изглежда толкова строга.
— Мда… — разсеяно отговори Бел. А когато Томас посегна към ръката й, се изчерви.
— Е, както и да е. Важното е, че те е пуснала и че ти позволи да ме поканиш на вечеря в неделя — рече Томас. Бел усети голяма буца в гърлото си. Отпи глътка вода и се усмихна леко.
Томас продължи:
— Е, каква е тя? — попита, като се наведе напред, сякаш очакваше да чуе някаква тайна.
— Ами каква… най-обикновена гувернантка.
— Аха, да, разбира се… обикновена гувернантка — Томас превключи на високомерен британски акцент, съвсем достоверен. Бел си спомни, че така говореше Виктория, преди да изгуби акцента си. — А вашият иконом? И той ли е най-обикновен?
Бел се разсмя и направи гримаса.
— Много сладко се смееш — каза Томас с обичайния си глас. Усмивката на Бел помръкна, когато се сети за неделя.
— Притеснява ли те тази мушица — Томас замахна към пеперудата, която кръжеше около нея. — Може би трябва да се преместим на друга маса.
— Добре ми е тук — отвърна тя, надявайки се той да не пусне ръката й.
— Какво има? — попита я Томас, като се вгледа внимателно в лицето й.