Опасна дарба или поредният Фауст

— Така ли? Понякога ги изпускам от поглед.

— Изпускаш от поглед собствените си дъщери?

— Твърде строгият надзор е пагубен за развитието на една млада жена. Сигурна съм, че и ти го знаеш.

— Е, не съм отгледала дъщеря си по този начин.

— Може би ако й позволиш малко повече свобода…

— За какво? За да прави секс с някой хулиган?

— Хм… Не, но доколкото знам, Томас е излизал първо с нея.

— Не е вярно.

— Вярно е. Горкото момиче. Толкова неопитно. Да го изпусне толкова лесно.

Мисис Спенсър се подсмихна ехидно.

— И какво точно предлагаш?

— Скъпа, просто си мисля, че имаш нужда от малко време за себе си. Изглеждаш толкова уморена. А и всичките притеснения и следене на дъщеря ти няма как да не ти се отразят зле. Сега тя има нужда от въздух. От спокойствие, за да реши сама проблемите си в училище. Ти си се погрижила за най-важните неща. Тя вече не се среща със сервитьори. Знае какво иска и как да го постигне. Ако продължиш да й натрапваш вниманието и грижите си, ще се превърне в сърдита, обезсърчена стара мома, вързана за полите на майка си.

Мисис Спенсър вдигна ръка към гърдите си и ахна:

— Никога!

— О, хайде, скъпа — подсмихна се мадам Вилрой, — и двете знаем, че ти е минавало през ума.

Мисис Спенсър беше шокирана — отчасти заради факта, че мадам Вилрой бе посмяла да й каже всичко това, отчасти заради картината, която бе натрапила в главата й. Канеше се да отговори, но нещо в Никола Вилрой я накара да спре, нещо в начина, по който я погледна, в отегченото и надменно изражение на лицето, въпреки което все пак човек изпитваше желание да сподели компанията й. Нещо възпря мисис Спенсър да й отвърне. Вместо това се дръпна, сбогува се набързо и избяга, вкопчена в думите на мадам Вилрой тъй силно, че те заплашваха да пробият кожата й като микроскопични буболечки, да я разядат и да я унищожат.