Английското момиче

— А ако забележат, че седя тук?

— Покажи им френския си паспорт и им кажи, че си се загубил.

Без да добави нищо повече, Алон отвори вратата и слезе от колата. Като тръгна да пресича улицата, отнякъде залая куче. Трябва да бе много голямо, защото всеки негов дълбок, звучен лай отекваше като оръдеен изстрел между ронещите се фасади на жилищните сгради. За миг Габриел си помисли да се върне в колата — със сигурност, помисли си мрачно, звярът имаше лоши намерения. Вместо това, мълчаливо прекоси циментовата площадка на семейство Харт и се озова пред вратата им.

Нямаше ниша, нито друг заслон от неспирния дъжд. Алон натисна дръжката и както се очакваше, откри, че вратата е заключена. После извади от джоба си тънък метален инструмент и го пъхна в ключалката. Отне му само няколко секунди — всъщност някой страничен наблюдател можеше да помисли, че просто е потършувал за ключа си в тъмното. Когато отново натисна дръжката, бравата поддаде без съпротива. Той отвори вратата, влезе в тъмното празно пространство и бързо я затвори зад себе си. Навън кучето за последен път нададе неистов лай, преди най-сетне да млъкне. Габриел прибра шперца в джоба си, извади малко фенерче „Маглайт“ и го включи.

Намираше се в тесен коридор. Застланият с линолеум под бе осеян с непрочетена поща, а на стената, вдясно от него, бяха закачени на куки няколко евтини вълнени палта и непромокаеми якета. Габриел изпразни джобовете на висящите връхни дрехи — кибрити, квитанции, визитки, — преди да последва лъча на фенерчето си в хола. Той беше миниатюрен — около два и половина на три метра, с три протрити фотьойла, подредени около телевизор. В средата на стаята имаше ниска масичка с два препълнени пепелника, а на една от стените висяха поставени в рамка снимки на Маделин. Маделин като малко момиче, гонещо топка през огряна от слънце поляна. Маделин, получаваща дипломата си от Единбургския университет. Маделин, позираща с премиера Джонатан Ланкастър на Даунинг Стрийт. Имаше и снимка на цялото семейство Харт, стоящо безрадостно на пепелявосив морски бряг. Габриел се вгледа в широките невзрачни лица на родителите ѝ и се опита да си представи как те се бяха съчетали, за да се получи толкова красиво лице като нейното. „Тя е грешка на природата — помисли си той. — Тя е дете на друг бог.“

Алон излезе от хола и като мина през малката трапезария, влезе в кухнята. Плотовете бяха отрупани с купчини мръсни чинии, а мивката бе пълна с мазна вода. Въздухът бе натежал от вонята на гнило. Той отвори един от шкафовете под мивката и намери кошче за боклук, препълнено с остатъци от развалена храна. В хладилника имаше още такава храна. Запита се какво ли ги е прихванало, та да зарежат къщата в такъв хаос.

Габриел се върна в антрето и се изкачи по тесните стълби до втория етаж. Там имаше три спални — две малки стаички от лявата страна на къщата и една по-голяма от дясната, където влезе първо. Тя принадлежеше на майката на Маделин. Двойното легло бе оставено неоправено и студен вятър нахлуваше през отворения прозорец, гледащ към малкото парче земя, което представляваше задната градина. Той отвори тънката като хартия врата на гардероба и освети вътрешността с лъча на фенерчето. Висящите на закачалки дрехи изпълваха пръчката от край до край и на рафта над нея имаше наредени още прилежно сгънати дрехи. След това Алон отиде до скрина. Всички чекмеджета бяха пълни догоре, с изключение на горното вляво — чекмеджето, където според него една жена обикновено съхранява лични документи и семейни реликви. Той се наведе и освети пространството под леглото, но не намери нищо освен дебел слой прах. После отиде до телефона. Той стоеше на едното от двете еднакви нощни шкафчета, близо до празна чаша. Габриел вдигна слушалката до ухото си, но не чу сигнал. Натисна бутона за включване на телефонния секретар. Нямаше записани съобщения.