Света троица [Войните на Розите-2]

Огромни тълпи се бяха насъбрали още далеч преди изгрев-слънце заради единствения в живота им шанс да видят краля и кралицата на Англия. Ни един от тях не се беше бил на хълма при Сейнт Олбънс. Макар че градчето бе само на двайсетина мили от големия град, месарите, кожарите и старейшините на Лондон не бяха там, за да видят как пада Хенри, нито пък сринатите барикади. Те знаеха единствено, че борбата между родовете е приключила, че мирът се е завърнал и крал Хенри е простил на лордовете си бунтари.

Сякаш целият град бе навлязъл по пътя на кралската процесия по големия, широк път на Чийпсайд в посока към „Сейнт Пол“. Тълпата напъваше срещу редиците от войници, облечени в ярки цветове, с напрегнати от задължението си и раздразнение лица. Тук-там имаше схватки — моменти, в които прерязваха нечия кесия или пък младоци с писък се втурваха през тълпата, но като общо настроението беше приповдигнато.

Предния ден бе валял дъжд и беше изчистил повече от обичайното голяма част от града. Юлската утрин беше ясна и топла, стотици каруци потракваха още от изгрев-слънце, за да подготвят маршрута на краля. От откритите им задни части жени разпръснаха чиста изсушена тръстика там, където по-късно щяха да минат Хенри и Маргарет. Мократа тиня отдолу щеше да се пропие отново, но за известно време поне пътят щеше да е чист и като нов.

Предателството и кръвопролитията при Сейнт Олбънс съзнателно бяха забравени и градът се подготвяше за идването на краля и кралицата си сред жителите на столицата. Повече нямаше да се говори за предатели и гражданска война, не и след този ден. Всичко, което хората виждаха, беше триумфалният парад в сърцето на града с прекрасни бойни коне, нагиздени и изчеткани, подредени в безупречни редици. Знамената на дузина благороднически родове, които поддържаха краля, бяха издигнати високо и плющяха на вятъра, а над тях знамената на Ланкастър и Йорк, избрали заедно мира.

Зад шестте дузини редици от рицари идваха стотици кралски придворни в най-пъстроцветното си облекло. Те хвърляха цветя или дори монети сред тълпата от кошниците, които носеха. Жадни ръце се протягаха към тях, а жените пращаха въздушни целувки на красивите мъже. Преминаването им създаде най-голямата шумотевица, а после, веднага след тях, множеството затаи дъх, дълъг миг в притихнало и шепнещо страхопочитание, преди отново да избухнат оглушителни аплодисменти и радостни възгласи, толкова силни, че къщите от двете страни на улиците сякаш се разлюляха.

Хенри, крал на Англия, вървеше сам по белите тръстики. Носеше наметка, туника и чорапи в тъмносиньо, почти черно, а на гърдите му бяха избродирани трите златни лъва — „passant guardant“, легнали неподвижно, но готови за скок. Наметката му бе прихваната със сребърна закопчалка.

Не поглеждаше нито наляво, нито надясно, както вървеше по пътя на стотици преди него, нито пък се опитваше да заобикаля все още изпускащите пара изпражнения от миналите преди него коне. На онези, дето можеха да провидят през сълзите на радост, кралят им се виждаше много бледен, но гърбът му бе изправен и главата — вдигната. Новината за битката при Сейнт Олбънс се бе разпространила из цялата страна. Носеха се слухове за раните на краля, дори за неговата смърт, и те се надграждаха и украсяваха с фантастични разкази. Трябваше да го видят жив и силен по заповед на Йорк. Същата сутрин кралят бе открил парламента и бе присъствал на новите клетви за вярност към Короната, които бяха положени под ръководството на Ричард Йорк като най-пламенния му поддръжник. Лордовете, висши духовници и благородници, бяха дошли да коленичат пред него, да го хванат за ръката и да се закълнат във вярност на краля с живота и честта си. Той се оглеждаше наоколо си с празен поглед и следваше тези пред себе си.