Изгорени мостове [bg]

Някакъв непознат шум събуди Карол, която скочи стреснато от леглото и вече беше на половин път до вратата, докато осъзнае какво бе чула всъщност. Беше подраскване по вратата, съпроводено от тихо скимтене. После драскането стана по-настоятелно. Проклетото куче, ето какво беше. Карол въздъхна облекчено и почувства как мускулите й се отпускат заедно с отлива на адреналин в кръвта й.

— Да, Флаш, идвам — подвикна тя през вратата и започна припряно да навлича джинсите, тениската и пуловера. Отвори вратата към основното помещение и тутакси едно черно-бяло кълбо връхлетя върху й, започна да описва осмици около краката й, като през цялото време лаеше, изразявайки възторга си от появата на новото човешко същество в живота му.

Възторженото посрещане накара Карол да залитне и да се разсмее, колкото и да беше кисела, че трябва да се съобрази с чужд график на събуждане. Тя разроши козината на кучето, и каза: „Седни“, опитвайки се да постигне възможно най-повелителен тон. Флаш се подчини, но продължи да поглежда през рамо към вратата, която водеше към външния свят, и от муцуната й се изтръгна ново тихо изскимтяване.

— Ясно, трябва да излезеш — каза Карол. Прекоси боса стаята, като внимаваше да не настъпи някоя треска или остро камъче, после отвори вратата и пред нея се разкри прекрасна, слънчева утрин. Резливият хлад във въздуха действаше ободряващо и мамеше навън. Флаш изтича на двора, насочвайки се към тревата по края на настланото с каменни плочи място за паркиране. Карол не изпусна кучето от поглед, докато то се облекчаваше, притеснена, че може после да хукне към предишния си дом отвъд хълма. Но Флаш кротко дотича обратно в къщата, когато си свърши работата, и се отърка в краката на Карол, когато влезе.