Четири слепи мишки [bg]

Дали именно така се е получило и в долината Ан Лао? Главата ми шумно бръмчеше, пред очите ми се търкаляха разноцветни кръгове. Всичко наоколо изглеждаше абсолютно сюрреалистично.

— Джон — подвикнах аз отново. — Ако ме чуваш, мръдни нещо. Мръдни си крака, Джон!

Не ми умирай сега. Не по този начин. Не сега.

Той не помръдна, не отговори. Не даде никакъв признак, че е жив. Нито мръдна, нито трепна.

Съвсем нищичко.

От гората отново се разнесе автоматична стрелба и аз се притиснах към земята, заравяйки лице в сухите листа и пръстта.

Опитах се да забравя за Сампсън. Ако не го направех, накрая щях да свърша тук и сега. Но веднага се сетих за Джон и Били. С усилие прогоних мисълта. Налагаше се. Иначе със сигурност щях да пукна тук.

Бедата се състоеше в това, че не виждах как ще успея да надхитря трима рейнджъри в гората, особено пък на терен, който те познаваха. Това бяха опитни бойци. Затова не рискуваха да се приближат до мен веднага. Чакаха напълно да се стъмни.

Нямаше да им се наложи да чакат дълго. Може би най-много половин час. След това можех да се смятам за мъртъв, нали?

Бях се скрил зад дебел бук и в главата ми се гонеха хаотични мисли. Мислех си за децата, за това колко неподготвен съм да умра и как никога няма вече да ги видя. Толкова предупреждения бях получил, толкова пъти се бях разминавал на косъм и ето ти тебе сега.

Отново проверих Сампсън — още не беше помръднал.

На няколко пъти вдигах глава за кратко и бързо оглеждах околността.

В гората не помръдваше нито една сянка. Обаче аз знаех, че са там и само чакат да се подам. Трима армейски ликвидатори. Предвождани от полковник Томас Старки.

Те и друг път бяха изпълнявали подобни задачи и сега бяха търпеливи като самата смърт.

Бяха избили много народ. В армията. И извън нея.

През ума ми мина нещо, което Сампсън каза, преди да тръгне да помага на момичето. Видим ли ги, веднага откриваме огън. Никакви предупреждения, Алекс. Никакви пленници. Разбираш ли какво ти казвам?

Разбирах го много добре.