Четири слепи мишки [bg]

101.

В ранната вечер двамата с Нана се качихме в старото ми порше и отидохме до Вирджиния. Тя ме бе помолила да отидем дотам само двамата. Леля Тиа бе останала у дома с децата.

— Помниш ли, когато взе тази кола? — попита тя, излязохме от Вашингтон и поехме по магистралата. — Всяка неделя излизахме и се возехме двамата. И чаках тази събота кажи-речи през цялата седмица.

— Колата вече е на почти петнайсет години — забелязах аз.

— И пак си върви прекрасно — каза Нана и потупа таблото пред нея. — Харесват ми старите неща, които работят добре. Преди много, много време пак така излизах всяка неделя да се повозя малко с Чарлз. Това беше, преди да дойдеш да живееш при мен, Алекс. Помниш ли дядо си?

Поклатих глава.

— Не толкова, колкото бих желал. Помня го по-скоро от снимките из къщата. Знам, че вие двамата ни идвахте на гости в Северна Каролина, когато бях малък. Той беше плешив и носеше червени тиранти.

— О, тия негови ужасни, ужасни тиранти! Имаше две дузини от тях. И всичките червени.

Тя кимна, след което като че ли потъна за малко в спомените си. Не говореше често за дядо ми. Той починал, когато бил само на четиридесет и четири години. Бил е учител, също като Нана, макар че е преподавал математика, а Нана — английски. Запознали са се, докато са работели в едно и също училище в Саутийст.

Тя обърна поглед към мен.

— Обаче аз направих грешка, Алекс.

Стреснато се обърнах към нея.

— Ти си направила грешка? Но това е ужасно! Дали по-добре да не отбия и да спра?

Тя се закиска.

— Само една, доколкото си спомням. Разбираш ли, знаех колко е хубаво човек да се влюби. И аз наистина обичах Чарлз. Обаче, след като той почина, никога не се опитах да намеря пак любовта. Страхувах се да не се проваля. Не е ли това жалко, Алекс? Страхувах се да тръгна след най-хубавото нещо, което ми се бе случило в този живот.

Протегнах ръка и я потупах по рамото.