Четири слепи мишки [bg]

Помислих си за Старки, Грифин и Харис. Колко добри са, как ми се иска да ги бия, особено Старки. Той беше умният, командирът и най-жестокият от тримата. После пак ми дойде на ума какво бе казал Сампсън — никакви пленници. Само че и те мислеха така.

Започнах да пълзя на заден. Наричах го хлъзгане, но то си беше живо заравяне в листата и пръстта. Но тъй или иначе, успях да се промъкна в падината, без да ме гръмнат. Бях целият налепен с репеи. Не бях сигурен, но ми се струваше, че от гората не могат да ме видят. Във всеки случай, никой не ме гръмна в главата. Поне засега. Това беше добър знак, нали? Сам по себе си победа.

Притиснал плътно лице в пръстта, аз бавно се изтърколих странично в улея. Не можех да дишам добре. Продължих да пълзя напред и скоро се оказах на повече от двайсет метра от първоначалната си позиция. Не рискувах да вдигам глава и да гледам, но знаех, че ъгълът ми спрямо гората и хижата се е променил значително.

Дали тези боклуци не ме гледат отнякъде? Май не. Ама да не би да съм прав все пак?

Спрях и се заослушвах напрегнато.

Не се чуваше нито изпукване на съчка, нито изшумоляване на отместено клонче. Само постоянното свистене на вятъра.

Притиснах ухо към земята, на всичко готов, само и само да получа дори нищожно предимство. Нищо.

После почаках още малко.

Търпение.

Онези неща, които Сампсън ми бе разправял за рейнджърите, бавно изплуваха в паметта ми. Странни факти. Говореше се, че били убивали по петдесет и петима виетконгци за всеки рейнджър по време на войната. Така поне разправяха. Във виетнамската война имаше само един рейнджър, регистриран официално като „изчезнал по време на акция“. Всички останали са били убити, всички до един.