Четири слепи мишки [bg]

— Къде сме?

— Лавония.

— Брей, страхотна новина… А къде се намира Лавония?

— Близо до Санди Крос. Намираме се в Джорджия. И още сме по петите им.

— Мислиш, че предстои поредният удар?

— Ще видим.

В Доравил спряхме в едно ресторантче да закусим. Модерното апаратче, лепнато на събърбъна, продължаваше да работи. Беше малко вероятно да го намерят.

Закуската — омлет със сирене, домашна шунка и бисквити — малко ни разочарова. Ресторантчето изглеждаше спретнато и когато влязохме в него, миришеше чудесно, обаче щедрите порции бяха безвкусни, с изключение на домашната шунка, която се оказа твърде солена за мен.

— Ти какво, ще ходиш ли при Бърнс? Да ставаш агент от ФБР? — попита Сампсън, след като изпи второто си кафе. Вече можеше да се каже, че е буден.

— Още не знам със сигурност. Питай ме пак след седмица, седмица и нещо. В момента съм малко прегорял. Също като тая закуска.

Сампсън кимна.

— Добре. Съжалявам, че те намесих в това, Алекс. Дори не знам дали ще успеем да ги спипаме тия. Перчат се, но когато е необходимо, пипат много внимателно.

Съгласих се.

— Според мен те правят тия удари само за пари. Но това не обяснява всичко. Какво е станало, за да започнат тези убийства? Кой е зад тях? Кой плаща сметките?

Очите на Сампсън се стесниха.

— През войната тия тримата са привикнали към убийства. Стават понякога такива неща. Виждал съм. — Оставих ножа и вилицата и избутах чинията си. Не можех да го изям тоя омлет и тая шунка. Едва се допрях до бисквитите, на които също нещо липсваше. Може би сирене. — Задължен съм ти. Това е голям дълг, Алекс — добави Сампсън.

Поклатих глава.

— Нищо не ми дължиш. Но въпреки това си събирам дълговете, да знаеш.

Двамата се върнахме в колата и карахме подир сигнала още два часа. Пътуването бе започнало рано сутринта и продължи през ранния следобед.

Карахме по I-75, което ни заведе до щатско шосе 41, а след това до старото 41. После поехме по някакъв тесен, селски път, лъкатушещ през националния парк „Кенесоу Маунтин“. Карахме подир тримата убийци из северна Джорджия вече около осем часа, или иначе казано — около осемстотин километра.

Първия път пропуснах отклонението и се наложи да се връщам. На близкото дърво бе кацнал лешояд и замислено ни гледаше. Горите наоколо бяха гъсти, в листака сякаш се криеше нещо зловещо.

Според радио проследяващото устройство събърбънът беше спрял.

— Трябва да спрем някъде около главния път — предложих аз. — И да скрием колата колкото може по-добре. А след това да се промъкнем през горите.

— Звучи ми като добър план. Ама тия гори никак не ми харесват.

Успях да намеря една отбивка, където колата можеше да се скрие лесно. После отворихме багажника, извадихме чантите, а от тях — оръжието, боеприпасите, очилата за нощно виждане. След това минахме около километър през гората, стигайки до малка къщичка. От комина й се виеше пушек.