Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

След известно време Поетът събра сили, отново вдигна глава, примигна, за да изчисти мръсотията от очите си и се вгледа внимателно в офицера. Той беше уверен, че това е същият офицер, когото нападна, макар сега момчето да изглеждаше бледо-зелено. Молбите му започнаха да го дразнят. Поне три духовни лица лежаха мъртви сред бежанците и сега офицерът не беше така непримирим към религиозните им убеждения.

„Навярно ще го доближа“ — помисли си Поета.

Той бавно запълзя към него. Като забеляза приближаването му, офицерът извади пистолета си. Поета спря. Той не очакваше, че ще го познаят. Приготви се да се върне обратно. Офицерът насочи към него дулото на пистолета. Ръката му трепереше. Куршумът удари в земята на метър от него.

Офицерът се опитваше да презареди, когато Поета му изтръгна оръжието. Той сякаш бълнуваше и все се опитваше да се прекръсти.

— Замълчи — сопна му се Поета, като напипа ножа му.

— Благословете ме, отче, защото съм грешен…

— Освобождавам те от греховете, сине мой, — каза Поета и заби ножа в гърлото му.

След това намери манерката му и отпи малко от нея. Водата беше топла, но му се стори възхитителна. Той лежеше, поставил глава върху коня на офицера и чакаше сянката на хълма да пропълзи върху пътя. „Исусе, колко ме боли! Тази последна постъпка трудно може да се обясни. А без моето око е още по-трудно.“ Ако имаше нещо за обяснение. Той погледна мъртвия кавалерист.

— Тук долу е много горещо, нали? — прошепна прегракнало.

Кавалеристът не отговаряше. Поетът глътна от манерката, после още веднъж. Изведнъж почувствува режеща болка в стомаха. Продължи да я усеща още секунда-две.