Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Сади кимна навъсено.
— И аз съм на същото мнение. — Той прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп. — Смъртта на Закат обаче няма да реши проблема ти. Не мога да си представя малореанските генерали да си стегнат багажа и да си тръгнат просто защото императорът им е убит.
Ургит въздъхна.
— Едно по едно, Сади. Може би ще мога да подкупя генералите или да им платя данък, или нещо такова. Първата стъпка е да се отърва от Закат. С този човек не можеш да се разбереш. — Той огледа мрачните каменни постройки, грубо осветявани от трепкащите факли. — Мразя това място — внезапно каза той. — От дъното на душата си го мразя.
— Рак Урга?
— Ктхол Мургос, Сади. Мразя цялата тази воняща страна. Защо не е могло да се родя в Толнедра — или може би в Сендария? Защо е трябвало да се забия точно в Ктхол Мургос?
— Но ти си крал.
— Нямах избор. Един от очарователните ни обичаи е, когато се короняса нов крал, всички други възможни претенденти за трона да се осъждат на смърт. За мен изборът беше или тронът, или гробът. Имах много братя, когато станах крал, но сега съм единствено дете — Той потръпна. — Мрачна тема, не мислиш ли? Защо не говорим за нещо друго? Какво правиш в Ктхол Мургос, Сади? Мислех, че си дясната ръка на Салмисра.
Сади се покашля.
— С нейно величество имахме някои недоразумения и си помислих, че ще е по-добре да напусна Нийса за известно време.
— Но защо Ктхол Мургос? Защо не отиде в Тол Хонет? Там е много по-цивилизовано и много, много по-удобно. — Той отново въздъхна. — Бих дал всичко да мога да живея в Тол Хонет.
— Създал съм си някои силни врагове в Толнедра, ваше величество — отговори Сади. — Познавам Ктхол Мургос, затова наех тези алорнски наемници да ме пазят и дойдох тук, дегизиран като робовладелец.
— И Джахарб те хвана — каза Ургит. — Горкият стар Сади, май където и да отидеш, винаги се набъркваш в политиката — дори когато не искаш.
— Това си е проклятие — печално каза Сади. — Преследва ме цял живот.
Свиха зад един ъгъл и приближиха огромна, широко разпростряла се сграда, оградена от висока стена. Куполите и кулите и се издигаха в цялото си варварско великолепие, осветени от светлината на факли. За разлика от останалите сгради на Рак Урга, тази беше боядисана в крещящи и неподхождащи си цветове.
— Ето го и двореца Дроджим — каза крал Ургит, — наследственият дом на рода Урго.
— Доста необикновена архитектура, ваше величество — промърмори Сади.
— Наистина дипломатичен начин на изразяване. — Ургит погледна двореца си критично. — Той е крещящо ярък, грозен, построен с ужасно лош вкус. Обаче все пак пасва на личността ми почти идеално. — Той се обърна към един от стражите си. — Бъди така добър, тръгни напред и кажи на стражата на портите, че върховният крал идва и че ако се наложи да чакам, докато отворят, ще им отрежа ушите.
— Веднага, ваше величество.
Ургит се ухили на Сади.
— Едно от малкото ми забавления — обясни той. — Единствените хора, които мога да заплашвам, са слуги и прости войници, а всеки мург изпитва дълбока нужда да заплашва някого.
Минаха през набързо отворената порта и слязоха от конете в един широк двор. Ургит пак огледа ярко боядисаните стени.
— Ужасно, нали? — Той потръпна. — Да влезем.
Изкачиха се по каменно стълбище, стигнаха до голяма врата и Ургит ги поведе през нея и после по дълъг мрачен коридор. Накрая спря пред полирана двукрила врата, пазена от двама войници с белези по лицата.
— Е? — каза им той.
— Да, ваше величество? — отговори единият.
— Смяташ ли, че ще успея да те накарам да отвориш? — попита го Ургит. — Или би предпочел незабавно прехвърляне на фронтовата линия?
— Веднага, ваше величество — отговори войникът и бързо дръпна вратата.
— Отлично, приятелю. Само че следващия път се опитай да не изкъртваш вратата от пантите й. — Кралят бавно мина през вратата и величествено каза: — Тронната ми зала. Продукт на цели поколения от болни въображения.
Залата беше по-голяма от залата на риванския крал. Таванът беше лабиринт от пресичащи се сводове, всички покрити с листи ковано червено злато от мините на Ктхол Мургос. Стените и колоните блестяха с обкови от скъпоценни камъни, а столовете, подредени в редици от двете страни на залата, също бяха инкрустирани със злато. В дъното на залата се издигаше украсен със скъпоценности трон, стоящ на фона на кървавочервени драперии. Седнала на обикновен стол до трона, една дама с посребрени коси спокойно бродираше.
— Отвратително е, нали? — каза Ургит. — Урго грабят от хазната векове наред, за да украсят двореца Дроджим, а би ли повярвал, че таванът още капе?