Къпиново вино

44

Странно, колко лесно се връщаха спомените. Бяха изминали четири седмици от последната поява на Джо и въпреки това Джей продължаваше да вярва, че старецът всеки момент може да се върне. Червените платнени торбички висяха из зеленчуковата градина и по ъглите на къщата. Дърветата по границата на имота бяха украсени по същия начин, макар че вятърът непрекъснато отвяваше торбичките. Невените в саморъчно направения разсадник започваха да разтварят ярките си листенца сред картофите, подарени от Нарсис. В знак на благодарност за торбичката семена Поату изпече специален хляб, като каза, че тя му е донесла по-голямо облекчение от всяко лекарство. Разбира се, Джей знаеше, че пекарят никога не би казал другояче.

Сега в градината му растеше най-голямото разнообразие от билки в цялото село. Лавандулата беше още зелена, но вече ухаеше по-силно от лавандулата на Джо, а освен това там имаше и мащерка, и мента, и маточина, и розмарин, и босилек. Той даде цяла кошница от тях на Попот веднъж, когато дойде да му донесе пощата, и една на Родолф. Джо често раздаваше малки талисмани — добри магии, така ги наричаше — на хората, които идваха при него и Джей започна да прави същото: малки букетчета лавандула или мента, или градински чай, вързани с ивици плат в различни цветове — червено за защита, бяло за късмет, синьо за здраве. Странно как си припомняше всичко. Хората решиха, че това е поредният английски обичай — универсалното обяснение за всичките му чудатости. Някои започнаха да носят тези малки букетчета на реверите на шлиферите и саката си — макар че беше вече май месец, за местните хора все още бе твърде хладно, за да носят летните си дрехи, макар че Джей отдавна ходеше по шорти и тениска. Странното беше, че припомнянето на навиците и ритуалите на Джо му донасяше покой. Когато беше момче, ритуалите за запечатване на територията, тамянът, магическите торбички, псевдолатинските заклинания и разпръскването на билки често го вбесяваха. Караха го да се чувства неудобно, както при вида на човек, който пее в хор на прекалено висок глас. За младото му съзнание голяма част от всекидневната магия на Джо му се струваше някак твърде обикновена, твърде простовата, като готвенето или копаенето в градината, лишено от загадки. Колкото и сериозно да се отнасяше към всичко, което старецът правеше, в магията му имаше някаква жизнерадостна практичност, която караше романтичната душа на Джей да се бунтува. Той би предпочел по-голяма тържественост, тайнствено призоваване, черни роби и ритуални шествия в полунощ. На това вероятно би повярвал. Израснал с комикси и нелепа научна фантастика, Джей не вярваше в обикновените неща. Сега, макар и вече късно, възрастният Джей откри покоя на земеделския труд. Всекидневната магия, както я наричаше Джо. Лаическата алхимия. Сега разбра какво бе имал предвид старецът. Но въпреки всичко Джо продължаваше да не идва. Джей подготвяше земята за завръщането му като добре почистена леха. Засаждаше и плевеше съобразно лунния календар, както би правил Джо. Вършеше всичко както трябва. Мъчеше се да вярва.