Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Доусий ким’арал!
От насипа откъм сушата се надигнаха три загърнати в гугли фигури.
— Нощ на славата! — отвърна както подобаваше Дюйкър и ги подмина, без да забавя.
— Почакай, доусий! Апокалипсисът иска да те прегърне! — извика единият и посочи към стана.
— Имам близки в пристанището на Хисар — отвърна историкът. — Отивам да споделя с тях благодатта на освобождението! — Изведнъж Дюйкър дръпна юздите и обърна коня. — Освен ако Седма не си е върнала града — това ли е вестта, която носите?
Заговорилият се изсмя.
— Те са съкрушени. Избити в постелите им, доусий! Хисар е освободен от проклятието на мезла!
— Тогава отивам! — Дюйкър отново срита коня и продължи напред. Затаи дъх, но туземците го оставиха на мира. „Седма е унищожена? Дали и Колтейн сега се люлее на хлъзгаво легло?“ Трудно му беше да го повярва, но пък беше напълно възможно. Явно щурмът е бил внезапен, подкрепен от висше магьосничество… „А аз извлякох оттам Кълп, точно в тази нощ. Гуглата да ме прокълне в кокалите ми дано.“ Колкото и пъти да се беше прераждал, Сормо Е’нат все пак си беше момче, плътта му едва ли се беше закалила достатъчно за подобно предизвикателство. Сигурно беше успял да разкървави няколко носа между вражеските магове. Но да се очаква повече щеше да е несправедливо. Сигурно се бяха сражавали упорито.
Все едно, той трябваше да се погрижи за себе си. Друго имперският историк не можеше да си позволи. Нещо повече, можеше да пътува в тила на противника и това му предоставяше изключителни възможности. „Въпреки всички рискове.“ Щеше да събере цялата информация, която можеше, в очакване да се върнат наказателните сили на Малазан, и тогава знанията му щяха да се превърнат в смъртоносно оръжие. „С две думи — шпионин. Дотук с обективността, Дюйкър.“ Образът на малазанските войници покрай керванджийския път, които бавно издъхваха на „хлъзгавите легла“, беше достатъчен, за да заличи всякакво желание за безпристрастност.
В рибарското селце на половин миля зад него изтътна магическа мълния. Дюйкър се поколеба за миг и продължи. Кълп умееше да оцелява, а ако се съдеше по вида на онези от крайбрежната стража, имаше на своя страна ветерани. Магът се беше сблъсквал с могъщо чародейство и преди — това, което не можеше да надвие, можеше да избегне. Дюйкър отдавна бе преживял войнишките си дни, присъствието му щеше да е по-скоро пречка, отколкото помощ — по-добре щяха да се оправят без него.
Но какво ли щеше да предприеме тепърва Кълп? Ако от Седма все още имаше оцелели, то мястото на кадровия маг беше при тях. А съдбата на Хеборик? „Е, направих каквото можах за безръкия кучи син. Финир да те пази дано, старче.“
По пътя не се мяркаха бегълци. Изглежда, фанатичният призив на всеоръжие се бе оказал изпълнен — всички се бяха обявили за воини на Дрижна. Старици, рибарски жени, деца и благочестиви старци. Все пак Дюйкър очакваше да срещне поне малазанци или най-малкото следи от отчаяните им усилия да се спасят, завършили с грозна смърт. Но пътят се точеше напред гол и призрачен под сребристата лунна светлина.
На фона на огнения блясък от далечния Хисар се появиха пустинни нощни пеперуди. Въртяха се из въздуха и пърхаха като късчета пепел, с големина на разтворена длан, прелитаха около историка. Бяха месоядни твари и се отправяха, все повече и повече, натам, накъдето се беше запътил и той.
След няколко минути нощта оживя от мълчаливите многоцветни насекоми, вихрещи се покрай историка от всички страни. Дюйкър едва успя да потуши надигащия се в него смразяващ ужас. „Много и разнолики са предвестниците на смъртта.“ Той се намръщи, мъчейки се да си спомни къде беше чул тези думи. „Сигурно в някоя от безбройните траурни песни, пети в чест на Гуглата от жреците в Сезона на развалата в Унта.“
Първите съборетини в покрайнините на града се появиха в гаснещия сумрак — паянтови бараки и колиби, схлупени по скалистото плато над брега. Из въздуха се носеше задушлив дим, миришеше на изгоряло дърво и опърлен плат. Миризмата на един унищожен град, миризма на ярост и на сляпа омраза. Твърде познато бе всичко това за Дюйкър и го накара да се почувства стар.